“Самото познание е всъщность отрицание на
съзнанието –
то е нещо свръхтеоретично и мистично”
“Религия на творчеството”, 1924
Възвръщане къмъ Янко Яневъ! Какво може да означава
това освенъ възвръщане къмъ самата философия? Колкото и странно да изглежда на
някои, то днесъ е неоспоримъ факть. Д-ръ Яневъ се роди отново въ името на
вечното призвание на философията да се занимава съ въпросите на Живота, Времето
и Вселената!
Близо 60 години д-ръ Яневъ бе изхвърленъ и напълно
забравенъ отъ своите съвременици, които така и не се докоснаха дори, камо ли да
разбератъ и почувствуватъ грандиозните замисли на неговите творби и възвисените
очертания на неговите идеи. Някакъвъ необяснимъ хладъ и тъменъ ужасъ лъха отъ това
десетилетно безмълвие; едно мълчание, за което не може да има никакво извинение
и никаква прошка!
Но завръщането къмъ Яневата философия се дължи
преди всичко на онова огромно разочарование отъ безбройните лъжливи учения и
пророчества, с които бе задръстенъ ефира на ХХ-ти векъ. Днесъ Духътъ отново се
възвръща къмъ ония непресушими извори, отъ които някога е пилъ и които сега
отново отключва, за да продължи нататъкъ своя ходъ. Съ Яневата философия
животътъ отново придобива смисълъ, а историята получава своето оправдание.
Д-ръ Янко Яневъ се ражда въ началото на века и
расте въ приказното Царство на Орфея – Родопите. Неговото родно място е Пещера
– градче, разположено въ полите на митичната тракийска планина. Още отъ малъкъ
Яневъ е потопенъ въ поезията и музиката на родопския орфическия духъ, отъ който
черпи вдъхновение и сили презъ целия си земенъ животъ.
Презъ есента на 1919 г. родопскиятъ синъ поема
пътя за Германия съ намерение да следва драматургия тамъ, но съдбата пожелава
друго и той записва философия въ университета на Лайпцигъ – едно духовно
прибежище за цяла плеяда български поети и писатели като почнемъ отъ Пенчо
Славейковъ и стигнемъ до Кирилъ Христовъ. Янко Яневъ впоследствие преминава
презъ университетите на Хале и Фрайбургъ, за да се дипломира накрая и защити
докторска работа при световноизвестния проф. Хайнрихъ Рикертъ въ Хайделбергския
университетъ. Въ това старо светилище на Германския Духъ философията е
върховенъ култъ. Яневъ й се отдава съ всичкия си жаръ; тя става хляба и виното
на неговия кратъкъ, но изпълненъ съ творческа мощь и драматизъмъ земенъ животъ.
Историята на Хайделбергския университетъ е свързана по съдбовенъ начинъ съ
Хегелъ. Яневъ пише презъ 1926: ”И доднесъ, който стъпва на катедрата на оная
зала, където Хегелъ е челъ, изпитва чувство на страхопочитание и отговорность.”
Тукъ, въ Хайделбергъ, на българския студентъ му се
отдава да граби съ пълни шепи отъ съкровищата на Германския Духъ; едно място,
където философия, поезия и мистика си подаватъ ръце, изразявайки величието на
човешкия духъ и неговата божествена същность. Българинътъ е зашеметенъ отъ този
метафизиченъ патосъ, отъ тази музика, идеща отъ дълбините на космоса. Яневъ е
поклонникъ на Хегелъ и на Ницше едновременно. Въ неговото сърце философските
възгледи и съзерцания на тези колоси на Духа горятъ съ такава страсть, щото се
претопяватъ една въ друга въ нова безсмъртна форма, която ще стане известна
по-късно на света като Янева философия.
2.
“Най-сетне
модерната техническа култура откъсна личностьта отъ огнището на праотеческата сила и
го замести съ миражите
за „международното разбирателство". Това е краятъ на израждането, на грабителския и
разбойнически поривъ, който живее въ душата на всеки ландшафтно и символно обвързанъ съ племето си човекъ. Затуй трябва да питаме днесъ птиците и зверовете, какво значи
родина. Трябва да призова сянката на моя баща на бащите, за да ми каже, как се
е наричала земята, по която са искрели конските копита на ордите на някой ханъ. Ястребите на тоя ханъ са били много по-скъпи отъ днешните любители на
международната акробатика; въ тяхъ е имало
повече космическа страсть. Разбирате ли ме? Азъ самъ принадлежа
къмъ една такава орда, която дойде отъ север. И може би затова не
познавамъ
религията на Европа. Азъ съмъ езичникъ; приличамъ повече на скитъ, отколкото на философъ.”
“Героичниятъ човекъ”,
1934
Яневъ е
ученикъ на най-добрите средъ добрите въ Германия и Европа. Той се завръща
обнадежденъ и с големи планове за бъдещето въ България презъ 1924. Състоянието
му на опиянение, обаче, отъ идеите и прозренията на германските мислители и
мистици не трае дълго. Тукъ е Балканскиятъ адъ и само който не е живялъ на
Балканите не знае за какво иде речь. Както и да е, Янко получава работа като библиотекаръ въ
библиотеката на Софийския университетъ. Припечелва по нещичко и отъ публикации
въ списания и вестници. Спроти беднотията и балканските нрави той работи съ
утроени сили, приемайки положението си не като съдба, а като предизвикателство
за борба на българския идеенъ фронтъ. Първата му книга носи заглавието
“Антихристъ”, 1926. 1927 и 1928 г. са издадени две негови книги върху Хегелъ.
Яневите схващания са толкова радикални за тогавашните културни кръгове въ
България, щото той не може да разчита на никаква благосклонность или толерансъ
отъ страна академически среди или особи. Яневъ приема това отношение къмъ него
за знакъ, че трябва съ още по-голямо настървение, жаръ и вдъхновение да пише и
работи върху себе си и своя мироглед.
Родопскиятъ мистикъ въстава срещу “рационалния и
заинтересованъ анализъ на световните съдържания”; той чувствува всемира като
сънъ и като поезия, държавата – като националенъ организъмъ, нацията – като
историческа субстанция, природата – като вечно творяща сила, а себе си – като
въплъщение и ритъмъ на вечната красота.
Романтичниятъ национализъмъ на д-ръ Яневъ е една
философия, която се занимава преди всичко съ новото организиране и прояснение
на човека, призоваваща за неговото освобождение отъ “идолопоклонството на
формите”. Единъ мирогледъ, който търси морала на личната воля и личното
решение; мистика, която съ всички сили се стреми да освободи съзнанието отъ
“наслоените пластове на понятията”, да възвърне това съзнание къмъ въпросите на
самия святъ, за да заживее и страда ведно съ него. Тази философия всекичасно
търси абсолютното въ човека, а не извънъ него. Споредъ Яневъ “то живее и
работи; то носи плъть, има одежда; то се
тъче на стана на времето.”
Това е романтиката на залеза и възкресението,
романтиката на пробудения и грядущъ човекъ, чийто нихилизъмъ изгаря всички
окъсани дрипи на фалшивата и страхлива цивилизация на Запада; романтика, която
е сродна, не съ фиктивните представи на разсъдъка, а съ живата действителность
на творчеството. Д-ръ Яневъ се явява като личба на времето, раздвоено между два
бряга: -”Ние сме наситени – пише той презъ 1931 г. – отъ формализъмъ
и цивилизация. Не можемъ да се примиримъ вече съ безплодието на софизма и
затова нашата задача, нашата световна задача се състои главно въ разрушението.”
Отъ друга страна националромантиката на Яневъ
поставя начала, обуславящи културата на единъ новъ и расовъ човекъ, отхвърляйки
демокрацията като безжизнена и ненужна форма, водеща до безогледно нивелиране
на личностьта и унищожение на ценностните различия. Яневата есеистика е
стремежъ и воля за национално пробуждане, единъ мистиченъ взоръ, който се
обявява срещу “безчовечието на Запада”, чувствувайки, че не въ формата, а въ
живота, не въ масовата хипноза, а въ самосъзнанието трябва да се търсятъ
идеалите на народната общность.
Освенъ това, д-ръ Янко Яневъ години наредъ изследва споровете, които са се водили въ продължение на цели епохи въ руската публицистика; спорове, които разделятъ руската интелигенция на западници и народняци. Той внимателно и задълбочено изучава всички големи движения въ руския животъ – шелингианство, хегелианство, по-късното народничество и революционна проповедь, които непрестанно изхождатъ и се връщатъ въ кръга на въпроса за сътрудничеството на Русия въ общия ходъ на световната култура или за нейното отдалечаване отъ всякаква наука и цивилизация на разсъдъка. Все въ тая връзка, въ началото на 30-те, д-ръ Яневъ пише книга върху личността и делото на руския философъ Пьотръ Чаадаевъ, който заема най-видно място въ руската епоха между Пушкинъ и Достоевски.
Така идва и 1934, когато излиза неговата
най-забележителна работа на български – “Героичниятъ човекъ”. Съ нея
българскиятъ културфилософъ надминава себе си, надминава всичко, което е писалъ
и творилъ до този моментъ.
Проблемата за Героичния човекъ възниква съ упадъка
на демокрацията. Това е идеята за божественото назначение на Вожда. Неинь
фундаментъ са митътъ, легендата, сказанието. Идеята за Вожда е едно “първично
състояние на народния духъ”, Водачеството – “преживяване на народната душа”,
революцията на Водачеството – “възкресение и народна изповедь”. Водачеството не
подлежи на анализи и е невъзможно да се стигне до неговата същность по
теоретически пътища. Героичниятъ човекъ не е емпирическо същество; той има
връзки съ небето и космоса; неговото величие е опасно и необяснимо. Покровителъ
на майчинското, дивъ и племененъ, първиченъ и красивъ; той е разрушителъ и същевременно благовестникъ -
появява се въ времена, когато “царството на страхливците започне да се
разорява”. Бидейки винаги човекъ на Началото, той събаря царството на нищожните
и подготвя царството на великите и силните.
“Героичниятъ човекъ” на Янева е единъ апотеозъ
на Българското, на Харамийското, на тракийския Херосъ, Дионисий и Орфей, взети
заедно въ едно неделимо Цяло. Няма другъ пророкъ подъ българското небе, който
така ясно и смело да щрихова чертите на новия типъ българинъ; да поставя така
неотвратимо проблема за българския стилъ личность, за една нова етика, съ която
българите да се отърсятъ отъ наследената си стадность и постепенно да се
доближатъ до оная философия на подвига, която единствено може да ги освободи
отъ хилядолетното робство и да ги вдъхнови за новъ и красивъ животъ.
Д-ръ Яневъ така и не получава полагащото му се въ Родината. Презъ 1935 г. той отново поема за Германия – този пътъ по покана на германското правителство, за да чете лекции по история на българската култура въ Берлинския университетъ. Балканскиятъ националромантикъ е въ стихията си: “Der Mythos auf dem Balkan”, 1936, “Heroismus und Weltangst”, 1937, “Aufstand gegen Europa”, 1937, Suedosteuropa und der Deutsche Geist”, 1938.
Къмъ тази му творческа действеность трябва да
прибавимъ преподавателската му работа съ студенти, както и културните срещи съ
германството, провеждани изъ различни кътчета на Германия, където синътъ на
Балкана може да изпита истинската сила на идеите си и магическата власть на
своите философски есета. Въ полето на философията българскиятъ гений постепенно
се превръща въ неоспоримъ авторитетъ и господаръ.
Така идва и 1939 г., когато едно лайпцигско
издателство пуска неговата “Daemonie des
Jahrhunderts” (“Демонията на
столетието”) – най-крупното и велико Янево произведение. До този моментъ Яневъ
изобразява нещата и времето съ балкански и европейски категории. “Демонията на
столетието” е качествено новъ етапъ въ неговото развитие; тя бележи неговата
пълна завършеность и цялость като мислителъ и пророкъ на своето време,
общувайки вече не само съ света, въ който живее и твори, но съ космоса и
вселената. Българскиятъ философъ е на върха на славата си, редомъ до Алфредъ
Розенбергъ и Адолфъ Грабовски, Мьолеръ ванъ деръ Брукъ и Лудвигъ Клагесъ.
Тази емблематична за българския философъ
творба претърпява 5 издания до 1943 г., въпреки несгодите и лишенията на
войната.
Докато въ България д-ръ Яневъ стига само дотамъ да
скицира идеите си за Героичния човекъ, то въ Родината на Фридриха Велики и
Бисмарка той го разкрива изцяло въ себе си. Германия му дава всичко онова,
което въ България така и не получава, но най-вече възможностьта да бъде това,
което е, да бъде самия себе си. Д-ръ Яневъ става въплъщение на собствената си
философия и съзерцание, подобно на Духа, който изхожда отъ себе си, върви по
незнайни и неведоми пътища, за да се завърне въ края на краищата отново при
самия себе си.
3.
“Често пъти варварството е побеждавало и опожарявало света. Но подъ праха на разрушението е скритъ единъ животъ, който рано или късно възкръсва, облича се въ одеждите на пророкъ или съдникъ и призовава на съдъ всички грешници.”
Душата на Европа, 1932
Дрезденъ, 13.февруари 1945. Една мрачна дата въ историята на германския народъ. По него време Дрезденъ е обърнатъ на бежански лагеръ. Тукъ са се стекли стотици хиляди бежанци отъ източните германски области – отъ Прусия, отъ Силезия, отъ Померания и т.н. Тукъ, въ Дрезденъ, д-ръ Яневъ преподава философия въ Висшето техническо училище.
Въ Дрезденъ не са концентрирани никакви
подразделения на германската армия. Училища, болници, магазини, локали и
мансарди са обърнати на бежански квартири. Въ Дрезденъ няма никаква военна
индустрия, нито пъкъ бомбоубежища. Градътъ има славата на европейска куртурна
столица... Друго обаче умуватъ въ съюзническия генераленъ щабъ, откъдето
излизатъ заповедите за бомбардирането му. Въ три последователни въздушни атаки
на англоамериканската авиация, въ рамките на 15 часа, тукъ намиратъ смъртта си
480 000 германски жени, деца, кърмачета, млади и стари. Въ този чудовищенъ
спектакълъ участватъ 9000 американски и британски бомбардировача. Няма думи съ
които може да бъде обхваната тази страшна картина. Отъ оазисъ на мира само за
една нощь Дрезденъ е превърнатъ въ грозна купчина развалини. Тукъ, подъ
развалините, намира смъртта си и поетътъ на Родопите, балканскиятъ пророкъ Янко
Яневъ. Труповете на убитите се вадятъ отъ развалините и се подреждатъ върху
платформи, образувайки огромни купчини отъ тела. После се извозватъ и
погребватъ въ големи масови гробове...
Година по-късно, въ единъ, издаденъ отъ
дрезденската община, смъртенъ актъ е записано: ”Доцентътъ и писатель, докторъ
по философия – Янко Христовъ Яневъ, живущъ въ Дрезденъ, на 13/14 февруари, при
неизвестенъ часъ на смъртьта, загива въ хотелъ “Тромпетеншльосхенъ” въ
резултатъ на въздушна бомбардировка.”
Това изследване въ прослава личностьта и делото на
д-ръ Янко Яневъ засега ще завършимъ съ единъ откъсъ отъ “Антихристъ”:
“Всички велики
неща се възмогватъ чрезъ своето собствено унищожение, умиратъ - заради своето
величие”
Антонъ
Рачевъ
Русенски
университетъ
28
априлий 2004