КОЗИТЕ КРАКА НА ЕДИН МАСОН

 

Ради Панайотов

 

 

          В брой 1 на вестник “Нова Зора” за 2004 г. е публикувано “Отворено писмо до академик Антон Дончев” от Станислав Станилов. В него се срещат следните показателни пасажи:

          “В друго свое интервю във в. “Труд” от 2 януари 2004 г. отбелязвате, че “Ние трябваше да разберем, че нашата граница вече не минава по Дунава и Родопите, а пресича далечни меридиани и паралели и още по-далечни хоризонти. Ние трябва да приемем и осъзнаем, че българските войници защитават не само родна земя, но и общочовешки ценности, които ние обявяваме, че сме припознали за наши, родни . . .” Но дали се досещате, че нашето “Време разделно”, извън границите на Дунава и Родопите, не би било епос, за какъвто отдавна сме го припознали. Че то няма да бъде съкровена изповед за другите. Защото е такава само за нас, българите!

          Лично аз не вярвам в победата на глобализма – тезата му е твърде идиотска, за да бъде вярна. Комунизмът, с неговите страхотни идеи за социална справедливост, братство и равенство, не успя именно защото се амбицира да промени хода на историята. Случаят е същият, макар да има друг знак . . . Но предстои битка и то не една.

          Предстои война за оцеляване на човечеството. И въпросът е дали след като тя свърши, ще има българи или не. А българи ще има, ако има държава, държава ще има, ако има култура . . .

          Затова – кажете какво да правим!

          Смятам, че главното условие за нашето спасение е да говорим истината. Например Вие казвате: “Ето, у нас една трета от младите хора са от ромски произход. 10 на сто са от турски произход . . .” А това не е вярно, верни са само цифрите! Тези деца не са от ромски и турски произход, защото ако бяха, щяха да са българчета, чиито прародители са роми и турци. Тези деца просто са циганчета и турчета, с всички произтичащи от това обстоятелства. Главното от тези “обстоятелства” са различията в ценностната система.”

 

 

          Преди няколко месеца срещнах името на известния ни писател Антон Дончев в един списък на масони в Интернет. А малко преди това имах с него задочно съприкосновение. Историята ще стане ясна от следния опит за публикация по повод друга една почти потулена такава. Така познанието чрез делата има своята дълга верига, достатъчна всеки да направи своите изводи.

 

 

 

КОНКУРСИТЕ — “НАДБЯГВАНИЯ”, “ТИЧАНЕ НАСАМ-НАТАМ” ИЛИ “ФАЛИТ” НА ЧЕСТТА, МАЙКО  ЮНАШКА

 

 

Ради Панайотов

 

 

          В основата на думите “конкурс” и “конкуренция” стои латинският глагол “бягам” или “тичам”. От него в различни форми и контекстуални употреби се получават горните значения. Други такива са: “стичам се”, “притичвам (се)”, “събирам се”, “срещам се”, “сблъсквам се”, “нападам”, “налитам” и пр., Затова не трябва да се учудваме, че в някои езици, например в немския, думата “Konkurs” означава “фалит”. Има се предвид “стичането, налитането на кредиторите”, както ние казваме: като лешояди или чакали на мърша.

          Та, една моя близка, с която обменяме книги и мисли, реши да участва в литературен конкурс. Плакатът за него известяваше, че организатори са издателство “Захарий Стоянов” (да, с и-кратко накрая; така се е писал човекът и така са решили издателите) и вестник “Труд”. Темата на очакваните есета беше: “Недописаната книга за българските будители”. Нямаше обявени награди, а само се сочеше, че “най-добрите творби ще бъдат публикувани в сборник”.

          Ето едно достойно будителско дело, - казахме си ние - дело на чистата духовност. Е, не ни беше много ясно като как ли са се впрегнали в една каруца издателство, отстояващо “всичко българско и родно” според достойното си име, и вестник, който сигурно ще очаква писания, в които нашите будители трябва да бъдат “номинирани” за пътеводни звезди към Европа, Америка, НАТО и техните глобализационни (по-точно главоболизационни) ценности. Но, кой знае . . .

          Получи се творба, за която изразих мнението си, че или ще бъде класирана на първо място, или ще се окаже “загубена по пощата” или нещо от този род. Поради несъобразяване с “изискванията на Новия световен ред”.

          След около два месеца се случи и чудото: категорично първо място от 55 представени есета.

          На два пъти по телефона бяха изказани поздравления, бяха искани биографични данни, уточняваха се технически подробности с оглед публикацията и деня и мястото на тържественото обявяване на резултатите.

          Но след седмица по електронната поща се получи следното писмо:

                   От:

                   “rumiana raicheva” <raicheva@ndk.bg>

                   До: plam24min@yahoo.com

                   Относно: Уведомление за конкурса есеистика.

                   Дата: Петък, 11 април 2003 18:22:12 - 0700

 

                   Уважаема Пламена,

 

          Благодарим Ви за изпратеното есе и за Вашето участие в конкурса “Цветан Стоянов”.

          Вашата работа е определена от журито за включване в сборника есета - издание на НДК и “Труд”.

          Вероятно не Ви е предадена точната информация и това съобщение малко ще Ви разочарова.

          Първа награда не се присъжда.

          Премиерата на книгата ще се състои на 21 май, кафе-сладкарница “Мати”, от 18.30 часа.

          Моля Ви да ми се обадите на тел. 02-916 69 56 - Румяна Райчева, ако желаете по-подробна информация.

                   До скоро

                   Румяна Райчева

 

          Какво пък, все пак първенството се запазва, а и нали въпросът е за публикацията?

          Всъщност, едва от това писмо стана ясно, че конкурсът има име, а неспоменаването на издателство “Захарий Стоянов” никъде по-нататък и включването “в играта” на НДК може да има най-различни обяснения, които оставям на собствената преценка на читателите.

          В крайна сметка тържеството се проведе в НДК на 21 май и на него отиде по поръчение моят брат, който живее в София. По телефона той “докладва”, че са били връчени грамоти, но за въпросното есе такава не е имало.

          На следващия ден вестник “Труд” публикува съобщение за събитието. В него, а и върху корицата на издадения сборник, темата на конкурса е обявена като “Неиздадената книга за българските будители”, което засега отново оставям с многозначително мълчание. Подобно е и разминаването с плаката, който сочеше за съорганизатор “вестник “Труд”, а в известието се говори за Книгоиздателска къща “Труд”. Така е и в сборника.

          “Труд”-овата статия съобщава дословно още следното: “Отличията с материално покритие от 1000 лева отидоха при . . . “ – изброяват се три имена. “Трета награда в размер на 500 лв. взе . . .” – посочено е едно лице. А в предговора на сборника председателят на журито, известният писател Антон Дончев, пише: “Журито реши, че нито една от представените творби не се откроява сред избраните три най-сполучливи есета, затова раздели първата награда на две, за да се получат три равностойни награди.” В същото време на следващата страница е записано: “I награда не се присъжда, II награда . . . – следват трите имена, III награда . . . – едно лице.” При това всички имена се различават спрямо обявените във вестника, защото по неведоми съображения е решено в сборника те да са бащините, а не фамилните.

          От написаното на мен поне не ми става ясно нито какви средства са разпределени, нито как е станало това. Всъщност, на тържеството не са били обявени никакви парични награди. Били са раздадени само дипломи, видно и от снимката във вестника – в рамка и с портрет на Цветан Стоянов. За преди или след това . . . не знам. Може би са приложени “безпликови” или други видове безкасови плащания.

          Но и това трябва да е дребен въпрос за широките будителски души. По важното е, че творбите им са публикувани.

          Публикувани, но как?!

          Трябва да признаем, че сборникът с есета е с много добро външно оформление.

          Но вътре в него не е изписано съдържанието му. На корицата на преден план е изведен надписът “Книга за българските будители”, а думата “неиздадената” е разположена над него и е значително умалена. Това, съчетано с думата “есета” отдолу и снимката на фрагмент от пано с ликовете на нашите възрожденци, едва ли ще предизвика особено желание у читателя да разгърне страниците, създавайки предусещане за възхвална патетика, подплатена евентуално с някои не дотам известни факти от живота им. И наистина, голяма част от работите превръщат сборника в почти биографичен справочник за най-значимите ни революционери, учени, писатели и просветители от Възраждането.

          Изглежда участниците са попадали пред различни обяви за конкурса, защото работите им отразяват различните посоки, в които думите “неиздадената” и “недописаната” водят мисълта. Първата изцяло препраща към миналото, докато втората допуска и бъдещето. Независимо, че литературната форма есе, т.е “опит”, сама по себе си предполага опит за прозиране на развитието и надникване в бъдното. И че будител не значи само възрожденец.

          Другата, по-голямата част от манипулацията, е, че организаторите са осъществили отрицателен подбор на представените разработки. Нямам предвид нито издателската, нито културната сфера като духовно и материално цяло, нито журито. Видя се, че те реагираха спонтанно и адекватно. Но след това от по-високо, неведомо за нас и недосегаемо място бидоха спуснати коригиращи указания.

          Публикуването е извършено по азбучния ред на собствените имена на участниците, което вероятно също е добре премислено, защото по-хубавите работи се оказват във втората част на сборника. А ако някой се зачете в него, то той сигурно би го оставил настрана още преди да е изчел работите дори на обявените за победители. Всичко е сведено до безкрайно и мазохистично вайкане, създавайки впечатление за лутане и безизходица. Породено от нерадостното ни настояще, те са станали отправна точка за оценка и на миналото, и на бъдещето. Всичко това е характерно за начина на писане днес, но защо трябва да бъде утвърждавано и чрез конкурси?

          Светът е погледнат през призмата на издания, като сп. “Егоист” и телевизионни предавания от рода на “Сигнално жълто” и шоуто на Слави, през кръгозора на изпълнителите на чалга и рап, през феномена Хари Потър, през еротиката на телевизията, рекламите и пазара. На въпросите дали от подобни неща трябва да изхождат днешните ни водачи и будители, се посочва, че всичко изброено вирее, защото е подчинено на стратегия (!), която, щем не щем, трябвало да признаем за успешна. Разглежданията на авторите все завиват в посока към иронията, минават през подигравката и гаврата, през пародията на известния Алеко Константинов герой и извеждането на някакъв неимоверен национален нихилизъм като причина за бедите ни. И всичко това е размесено до пълно затлачване.

          Какво да кажем за мисли като следните?

          “Ние се транквилизираме с диазепам, а нашите будители са вдъхвали сладостните ухания на локма-руху с гюлова ракия.

          Нашите деца дишат лепило и вкарват в кръвта си хероин, разреден с мазилка и тебешир, а техните са утешавали душите си със стар афион.

          Нас ни захранват в детски ясли, а тях – в килийни училища и даскалоливници.

          Ние съзряваме по партита и дискотеки, а те – в мъжки гимназии и манастири.      . . . .

          Нашите будители са тъй различни от нас, че вече се питам: “Дали наистина са наши?”

          Нека има книга, от която да разберем.”

          Какво ли ще разберем от такава книга? . . . Неща, които четем и в днешните кандидатстудентски работи. Например, че Христо Ботев бил ходел по кръчмите и досаждал на посетителите със стихчета, а после, от липса на пари, взел ботушите на брат си и станал терорист като Левски.

          Така всъщност този сборник не е предназначен за четене. Но ако все пак попадне в нечии ръце, то той трябва да налее още няколко капки отрова в душата. Твърде вероятно е тиражът му да е само няколко десетки бройки. Нали все пак нещо трябва да се отчете, за да се усвоят средствата по разните глобализационни програми?

          Доказателство за това следва да е и промененият контекст при употребата на цитат от предговор на Тончо Жечев към двутомника на Цветан Стоянов (изд. 1988 г.), поместен на задната корица на сборника:

          “ . . . След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, най-съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран, за приобщаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.” А като “основен мотив и идея на неговия живот се сочи борбата против разединението, самозатварянето, срещу отчуждението на националната култура . . .”

          Да, добре го е мислел човекът на времето, но не се ли използват сега думите му като нов лозунг и повик отново да се строим в стройни бригадирски редици, за да строим през следващите няколко десетилетия нови картонени и вавилонски кули, които след това организаторите и идеолозите на “нови” повеления отново да съборят, защото ще са подготвили следващите петилетни планове?

          Огромна е разликата между това, което са възприели нашите едновремешни будители от така наречената Европа и света, в сравнение с това, което вършат днешните бунители. Макар че и на тях им се е налагало да се борят срещу “криворазбраната цивилизация”.

          Другото доказателство, че този сборник не е предназначен за четене и че няма да бъде четен, е неговата цена. Кой би си купил книжка от 230 страници, с меки корици и съвсем нормален формат, за 7,99 лева?

          Така става ясно, че каквото и да направите, драги читатели, все ще наливате вода в мелницата на масоно-глобалистите, които винаги намират начин заради капки мед да ни предложат уж свободния избор да поглъ- щаме килограми катран.

          От една страна съм доволен, че този сборник няма да се чете. От друга страна, би трябвало да имате възможност за сравнение. Затова бих могъл само да препоръчам:

          Ако любопитството ви надделее, потърсете го, но не го купувайте, за да не финансирате нашите поробители – духовни и всячески. И изобщо: не участвайте в никакви конкурси и лотарии. Не ни ли продават чрез тях твърде скъпо нашите собствени мечти, надежди и труд?

          Ще си послужа и със следната притча, която позволява да се отделя меда от катрана, зърното от плявата.

          Смята се, че рибите не са много умни и лесно налапват въдицата. Но случва се някои от тях да дръпнат само червейчето. Тоест, когато някои се опитват да ни мамят, то те по принуда трябва да ни предлагат и някакви истини. И колкото по-интелигентни и знаещи хора – личности! – имат тези “рибари” насреща си, толкова по-големи части от истината трябва да “закaчат те на въдиците си”.

          Иначе съставителите на сборника са декларирали, че “включените в него есета се отпечатват с минимална редакторска намеса, в тяхната пълнота”; мисъл като че ли не съвсем ясна. Защо например, погледнато още повече откъм темата на конкурса, откъм цялостния и конкретния контекст, за тях не е приемливо изписаното “дякон Левский”, та са го преправили на “Дякон Левски”? . . .

          С това, драги читатели, позволявам си и убеден съм, че ще ви предложа малко нектар, малко светлинка в дългия тунел на последното ни, почти трипетилетно залитане - залутване - залудване.

          Преценете сами.

 

 

 

НЕДОПИСАНАТА КНИГА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ БУДИТЕЛИ

 

 

          Будители. Нещо ме кара най-напред да разтворя речниците и енциклопедиите. Оказва се, че в другите езици такава дума няма. Говори се за просветители, но те се свързват с твърде краткия период на западноевропейското Просвещение през ХVII и ХVIII век. При това там разумът и науката са били призовани за отпор срещу суеверията и религиозната догматика, срещу властта на църквата и произвола на феодалния абсолютизъм. Докато у нас точно църквата е съхранител на историята и духовните ни ценности. Тя е откърмяла будителите и ги е разпращала да събират зрънцата на Знанието, да го засяват в народната душа, за да израства то като Познание.

          Има опити думата “будители” да бъде преведена, но не се получава нещо повече от “събуждачи” или се чува звън от производните на “будилник”. Трудно може да се намери по-хубава дума, която в същото време да е толкова семантично заредена, че от нея сякаш се раздира завесата на Храма на Знанието. Тя носи в себе си не само физическото “пробуждане” и “събуждане”, а най-вече порива към духовна “пробуда”, подтика към “будност” на душата, към неуморно “бдение”, към “бъдене” и в миналото, и в настоящето, към просвета и просветление, към готовност за съсътворителство на “бъдното”. . .

    Нима това не е казаното с други думи от дякон Левский? - че “времето е в нас и ние сме във времето”.

    Знаем, че будителите ни са безброй - знайни и незнайни. И когато говорим за някого от тях, единствен и неповторим, ние съзираме как всички останали стоят чинно зад него, слушат и кимат с блага усмивка и светла радост по лицата. А единият е обвеян от вятъра, обгорял от слънцето, прашен и морен, с развети коси и буйна брада, с искрящи очи и огнена уста. Дори и днешните будители, които познаваме лично и слушаме на лекции и сказки, мислено обличаме в раса и тоги. Едната им ръка държи книга, другата прави кръстен знак за благослов, а пространството над главите им светлее . . .

    Никога няма да узнаем всички. Книгата за нашите будители постоянно ще увеличава страниците си и никога няма да бъде дописана. Тя ще остане и неподвързана, защото често се налага между страниците Ј да се добавят нови. Дори полетата им постоянно ще се запълват с имена, дати, приписки и послания към потомците.

    Ние ще я четем с удовлетворение и благодарност, ще вписваме с трепетна ръка по някой ред, но ще чувстваме и съмнения, и вина дали сме съхранили и разбрали всичко, дали сме приели прозряното и написаното, дали сме повярвали на думите и делата на нашите духовни водители.

    Повярвахме ли на отец Паисий, който ни завеща да пазим езика, писмеността и историята си, защото без тях няма да ни има?

    Не оставихме ли други да ни подсказват какво да вписваме в летописите си? Не ги ли оставяме да извращават езика ни? Ако се огледаме, ще видим, както в горния случай, че всяка една българска дума е едновременно и точна, и с много форми и нюанси, свързана е с десетки други по един невероятен и хармоничен начин.

    Не позволихме ли да ни натрапват безпрепятствено чуждици, които употребяваме без да знаем точния им смисъл?

    А повярвахме ли на сведенията за историята и царете ни преди 681 г., за които Паисий е “ходил дори до Немската земя”? Как щяха да постъпят другите народи, ако имаха такива и толкова пожълтели пергаментови листа като нас, които ние позволяваме да бъдат стрити на прах от времето без да ги препишем и разгласим?

    А зададохме ли си въпроса и потърсихме ли основанието защо Паисиевата история знаем като “славяноболгарская”, а през 1844 г. Христаки Павлович я издава като “Царственикъ или Исторiя болгарская”?

    Повярвахме ли и на отец Спиридон от Габрово, който точно 30 години след Паисий, през 1792 г., пише “История во кратце о болгарском народе славенском”, в която говори за българи тук на Балканския полуостров и през 986 год. преди Христа? По страниците Ј срещаме още десетки такива, за мнозина изглеждащи невероятни и причудливи сведения. Но потърсихме ли нишката, която да ни отведе до началата им? Например, че според унгарски летопис българите построили в днешната немска земя “град здрав и му дали име Бремен, сиреч от обременение се успокоили.”

    Сякаш пîäìèíàâàìå è писаниеòî íà  ïîï Éîâ÷î îò Òðÿâíà “Ëåòîïèñ è ðîäîñëîâèå”, â êîåòî òîé ïðîñëåäÿâà äàâíîñòòà íà áúëãàðñêàòà èñòîðèÿ äî 1184 ã. ïð. í. å. Çà íåãî ñå ñìÿòà, ÷å å ïîëçâàë îñòàòúöè îò îòêðèòàòà ïðåç 1825 ãод. è èçãîðåíà îò òîãàâàøíèòå âëàäèöè ãúðöè ïàòðèàðøåñêà áèáëèîòåêà îò âðåìåòî íà патриарх Евтимий, последния български патриарх преди падането на България под турско робство. Тоест, òÿ ñúñ ñèãóðíîñò å ñúäúðæàëà êíèãè ïîíå îò ÕI âåê.

    Всичко тîâà íå îáÿñíÿâà ëè çàùî, например, ïðè ðèìëÿíèòå ñå êîíñòàòèðà èçïîëçâàíåòî íà äðåâíèÿ áúëãàðñêè êàëåíäàð è ÷å èìïåðàòîðèòå èì ñà ïîëó÷àâàëè áúëãàðñêè êàëåíäàðíè ïðîçâèùà според наименованието на годината, в която са заели престола? А постепенно за повечето от тях се разкрива, че са били родом от нашите земи.

    А обърнахме ли достатъчно внимание на ãåîãðàôñêèте êàðòè íà преподобните Åâñåâèé (270 - 338 ã.) è Éåðîíèì (331 - 420 ã.), èçîáðàçÿâàщи Áúëãàðèÿ тук, където е и сега, êàêòî âèæäàìå îùå ïðåç III - IV âåê?

    Защо тогава просто се премълчава, че траките са българи и те тихомълком се отстраняват от учебниците ни по история?

    Будител ли е инж. Емил Живков, който в статията си “Траките са българи” (публикувана в сп. “Ави-Тохол”, кн. 22/23 от 2002 г.) подлага на нов прочит известните досега и смятани за тракийски около 250 думи и наименования? На времето при транскрибирането им в латинските и гръцки източници са се получили немалки изкривявания, но изписани на кирилица, две трети от тях стават четими и разбираеми от всеки съвременен българин. А са минали повече от две хилядолетия!

    Нека имаме предвид и това, че гръцките фонетико-буквени трансформации са довели до това днес цял свят да говори за страната “Египет”, докато тя се е наричала “Та-Кемет” (или може би “Таг-Емет”), а титлата “фараон” е звучала като “бата-рекс”. Нека тогава обърнем внимание на известните имена “Испе-рих”, “Испюр-риг”, “Испор-рих”, “Испор цар”, “Теле-риг”, “Бат(е) Баян”, “Бат(е) Билга”, “Омур-таг”, “Омир-таг” и пр. Съществуват също податки, че името на древна Тракия е било “Рак-Хива” и е означавало “Небесна твърд”.

    Защо тогава се пренебрегват и трудовете на д-р Ганчо Ценов, който в края на ХIХ и началото на ХХ век е направил задълбочени проучвания на нашата древност из книгохранилищата на цяла Европа. Съпругата му немкиня е подпомогнала това негово дело с 10 милиона златни германски марки, а се е стигнало до там д-р Ценов чрез съдебен процес да доказва добросъвестността и правотата си? Кой може да оспори неговите доказателства?

    Уж на науката е известен и така нареченият “Àíîíèìíèÿ õðîíîãðàô” îò 354 ã., êîéòî å ëàòèíñêè ïðåâîä îò ñúùî àíîíèìåí ãðúöêè òåêñò îò 237 ã. ñë. Õð., íî è òîé ñÿêàø ñå îñòàâÿ íàñòðàíà. Â íåãî áúëãàðèòå ñà посочени като един от най-древните народи на планетата.

    Не виждаме ли как днес пред очите ни чужди манипулатори се опитват да обособяват и противопоставят части от народа ни? Пишат нови истории, “сътворяват” нови народи, езици, граматики и речници: шопски, помашки, македонски, добруджански, гагаузки, влашки . . .

    А нима будителите ни са само българи?

    Чий будител е проф. Фрицлер от Франкфурт, който през първата половина на ХХ век пише за “Общия произход на баварците и българите”? И той като нашите възрожденци негодува срещу грешките и манипулациите в римските и гръцките летописи, виждайки, че в тях “истинно и погрешно, действително и съчинено са в много голяма степен разбъркани”. “Наистина, - казва той - римляните и гърците имат някои и други познания за тогавашните населения, но тези познания, доколкото става въпрос поне за Севера и Изтока, са много оскъдни и мъгляви.” И стига до извода, че: “Основата на родословието на един народ може да се гради само от собственото предание, от собствената традиция на този народ, които по разбираеми причини са най-сведущи.”

    Позовавайки се на “Баварската” и “Немската хроника” на живелия през ХVI в. баварски придворен летописец Авентин и на множество по-раншни писания на немски историографи, най-раншните от които са от IХ - Х в., проф. Фрицлер категорично сочи земите около Кавказ и Армения като предишни местоживелища на баварците и българите до III в. пр. н. е. Преди това те населявали азиатския континент чак до Индия и още по на изток, а баварските герои и царе носят имена близки до българското етническо име: Байгер, Бойгер, Балгер, Болгер или Болгарос. Всъщност, фонетичният анализ на немския учен показва, че народностното име “bayer” е резултат от десетки трансформации през вековете, преминало е през формите “bougar” и “baugar”, но произхожда от “bolgar” и “balgar”.

    Чий будител е и италианецът Франческо Браччолини, който през 1637 г. издава в Рим героичната поема “Покръстена България” състояща се от 20 песни и възпяваща върху 508 страници българската история и покръстването от цар Тербел. Ще я видим ли някога преведена и издадена у нас?

    За кой ли цар Тербел става дума, след като съществуват податки, че българите са първите християни, приели учението директно от апостолите Павел и Андрей? Те и техни ученици идвали до Дунава и по Черноморието, основавали общини и строели църкви. Нима Библията и апостолските послания не го потвърждават? Срещат се и откъслечни сведения за първия превод на Библията като “Biblia Bessica”, т.е. íà òðàêèéñêîòî ïëåìå áåñè, êîèòî ñà èìàëè ìàíàñòèðè â Êîíñòàíòèíîïîë, íà ðåêà Éîðäàí è áëèçî äî Ìúðòâî ìîðå, à äíåñ òàì ñå íàìèðàò ðúêîïèñè íà ãëàãîëèöà. А името “беси” не е ли потвърждение на сведението, че те са били най-войнствените и непримиримите от всички тракийски племена, а Християнството ги направило кротки и смирени?

    Чий будител е друг един италианец - проф. Âèí÷åíöî Ä'Àìèêî, който през 1942 г. издава в Рим книгата си “Áúëãàðèòå, æèâååùè â Èòàëèÿ ïðåç êúñíîòî Ñðåäíîâåêîâèå”.  íåÿ той ïðèâåжäа äàííè, ÷å ïîâå÷å îò 700 íàñåëåíè ìåñòà â Èòàëèÿ ñà ñúãðàäåíè îò áúëãàðè, заселили се там далеч преди времето на Аспарух, чийто брат Алцек също отива там с около 90 000 души. А още Атила, насочил се към Рим, е бил посрещнат от българи, убеждаващи го да не воюва със свои братя. Пîòîìöèте им â íàøå âðåìå Д'Амико смята ïîâå÷å îò 3 ìëí. äóøè. Äðóãè àâòîðè ñа на мнение, ÷å òå äîñòèãàò 7 ìëí.

    Много се оказват белите петна в книгата за българските будители.

    Какво знаем например за д-р Петър Берон? Че е написал буквар, наречен Рибен. Но знаем ли защо е Рибен, след като и на десетлевовите ни банкноти, до лика на всетачения ни възрожденец четем: “Букваръ съ разни поученiя собрани от Петра Х. Беровича за Болгарскитђ оучилища”? Учили са ни, че доктор Берон е бил енциклопедист, но какво сме чели от него? Ще дочакаме ли някога седемтомната му “Панепистемия”, тоест “Всезнание”, издадена на френски, да бъде издадена и на български? Или някои я мислят за отдавна остаряла? Нека тогава разгърнат преведената “Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки” и ще видят колко още има да работят и учат днешните учени. А защо приемаме за шега д-р Бероновите думи, че името на Испания идва от това, че там Слънцето отивало на “спанье”? След като от друго място после научаваме, че първият испански цар се е казвал Болгарос . . .

    Мнозина смятат нашите будители за идеалисти, стремили се от патриотични подбуди всячески да повдигат народното самосъзнание. Но казано е, че в България действа Духът на Истината, а в историята на Волжка България арабският пратеник Ибн Фадлан е прочел през 922 година: “Българин значи мъдър, знаещ човек”.

    Повярвахме ли докрай и на Георги Раковски? Знаем ли защо и индийците го смятат борец за тяхното освобождение и кръщават училища на неговото име? Íèìà те íå ïðèçíàâàò и това, ÷å òåõíèòå ïðåäöè ñà ïîëó÷èëè Âедите îò ñåâåð? Нима от патриотични подбуди и наивност в êíèãàòà ñè “Êëþ÷ú áüëãàðñêàãî iàçûêà” Раковски разкрива връзките на българския език със санскрита? А защо тогава името на българите се среща близо 70 пъти в древните епоси “Махабхарата” и “Рамаяна”? Çащо там четем за áîã Êóáåðà è ïëàíèíàòà Ìàíäàðà? А дðóãè ëåòîïèñè ðàçêàçâàò çà êàí Êàðäàìà, çàñåëèë ñå в този район ñúñ ñâîèòå ñèíîâå è ïîäàíèöè, îñíîâàвайки äèíàñòèÿòà íà Êàðäàìèòèòå.

    Имаме и свода от древнобългарски писмени паметници от Волжка България “Джагфар тарихъ” (“История на Джагфар” от 1680 г., по документи от XI - XV век), който проследява българската история от 35 000 години насам и делата на повече от 100 владетели. Защо приемаме тези свидетелства скептично, както и епоса “Сказание за дъщерята на хана” от същото време? Чуваме и за съществуването на поема за Гесер хан “Гесериада”, по-голяма от “Илиадата” и “Одисеята” взети заедно, както и сборници със знания по право, държавно управление, медицина, земеделие, строителство и пр., наречени “Кан-джур”.

    Колко ли още неща сме забравили? Нима доскоро знаехме нещо за самата Волжка България? Казваше ли ни някой в училище, че тя е просъществувала до средата на ХVI век, когато е завладяна от цар Иван Грозни, титулувал се след това “Цар на руси и българи”?

    Вярваме ли и на днешните ни будители, като учения от Волжка България Фархат Нурутдинов? В предговора към издадената през 1991 г. “Джагфар Тарихъ” той посочва редица примери за всеприсъствието на българите в древния свят, за тяхната строителна, писмовна, културна и държавотворческа дейност. Така например, по времето на Атила “част от германските родове давали войници в българските части за охрана - “англи” - пазители на крайбрежието. Това название произхождало от древнобългарската дума “анг” - “вода”, “подводна река” и означавало “хора, пазещи по вода или на брега”. А “сакчите” били пазители на пътищата и други обекти из хунобългарската държава. “В края на краищата - пише Нурутдинов - българските думи “англи” и “сакчи” се превърнали в название на две части от германците - “англи” и “сакси”.

    Виждаме връзката с древните ни укрепления “онгли”, какъвто строи и Аспарух около делтата на Дунав и морето. Несъмнена е и връзката между думата “ъгъл” в днешния български и в повечето европейски езици: лат. “angulus” - “ъгъл”, “кът”, “усамотено място”; итал. “angolo”, фр. “angle”, англ. “angle”. От нея произлизат и различни понятия за “куки” и “ченгели”, откъдето немската дума за “въдица” е “Angel”, а глаголът за “ловене на риба” - “angeln”. Производни са и думите за “котва” - “ancora”, “ancre”, “ancor”, “Anker”.

    В същото време в латинския език думата за “гранични укрепления” е “burgarii”. Древните ни предци са имали хилядолетна държавотворческа традиция и строго са охранявали границите на десетките основани от тях държави. Граничарите, допуснали непозволено преминаване на граничната бразда, били наказвани със смърт. Такъв е произходът и на думата “burgus” - “укрепен град”, а в днешния немски “Burg” е “крепост”. Такова е и името на черноморския ни град Бургас.

    А обърнали ли сме достатъчно внимание на германския епос “Песента на нибелунгите”, в който една от централните фигури е Атила? Сякаш постоянно забравяме, че той е от българския владетелски род Дуло, засвидетелстван от китайските летописи две и половина хилядолетия преди Христа! Къде в “Песента на нибелунгите” можем да открием лоша дума за Атила и хунобългарите? Няма нищо за диви набези и преселения на народи. Напротив, говори се за едно древно царство, за могъществото, справедливостта и благородството на Атила, за неговата роля като помирител на враждуващите помежду си бургунди.

    А защо бургундите отиват при Атила? Защо и Аспаруховите българи хоногундури са наричани и вуругунди? Може би ще намерим част от отговора в книгата на друг един наш съвременен будител - Димитър Табаков - “Хоризонтът на познанията. Българите през вековете”. Както и резултатите от много други задълбочени изследвания на древното ни минало. И тази книга ли трябва да бъде открита едва след десетилетия или столетия?

    Табаков привежда и следния пример. В исландската “Gelehrte Urgeschichte” от началото на ХIII век се твърди, че бог Один, дал руническата писменост на германските народи, е дошъл в Скандинавия от района на река Дон, където са живели така наречените “сребърни българи”.

    Това сочат и проучванията на известния изследовател Тур Хайердал, който наскоро е издал в Норвегия книга, в която доказва, че учители на Один са българите утигури. Ще видим ли тази книга на нашия пазар и в нашите библиотеки?

    А в книгата на Росен Минев “Единственият. Легенда и действителност” четем предговорните слова на друг един наш съвременен будител - варненеца Христо Маджаров: “Авторът на “Тайните учения на всички епохи” Менли Хол свързва името на Один с древния източник на Арийската култура в Северна Индия - точно там, където са действали българските брамани от Балхара/Бактрия - със столица Бълг (висши), населена с арии (свободни).”

    Но още Херодот пише през V век пр. н. е., че ако се върви от устието на Дон обратно на течението, минавайки земята на “тедиските” (италианците наричат днес немците “тедески”!), след 15 дни се стига до земята на “аргипеите”. А това са земите южно от Москва.

    През XIX в. руският учен Татишчев определя “аргипеите” като така наречените “сребърни българи”.

    През 1907 г. унгарецът Марк Аурел Щайн и колегата му Ин Ма Чанг успели в манастир в Такла Макан, Западен Китай, да разчетат с помощта на санскрит така наречените тохарски текстове. Двамата учени виждат в речника и граматиката на езика им прилики с келтския и германския.

    Но самоназванието на тохарите е било фонетично близкото “арши”. Руският изследовател Лев Гумильов определя “тохар” като “бяла глава” според по-късния тибетски език. През 1941 г. и белгийският учен Ван Виндекенс определя “арши” като “бял”. В езика на волжките българи се откриват думи, като “харк” (нека си помислим за град Харков!) и по-късните “арки”, “аргат”, “аркат”, “арг”, “аргос”, означаващи “сребро” или “бял”, “ослепителен”. От тях са “Арджуна” - името на главния герой от “Махабхарата” и “европейските” наименования на среброто - “argentum”, “argiros”, “argento” и пр.

    Или “тохари” и “арши” са просто други наименования на “сребърните българи”, заключава също Петър Голийски в статията си “Тарим и Бактрия” (публикувана в списание “Ави-Тохол”, кн. 20 от 2002 г.).

    Известни са и наименования на древните българи като “аржани” или “арджани”, както и руското “нукратски”, идващо от арабски - “нукрат” е също “сребро”. Аðàáèòå ñà íè íàðè÷àëè áóðäæàíè, ñúñ çíà÷åíèå “áëàãîðîäíè, äîñòîéíè õîðà”, à Åâðîïà - “Ñòðàíàòà íà áóðäæàíèòå”. Оò това íàèìåíîâàíèå ïðîèçëèçàò ïîíÿòèÿòà “áóðæîà(зен)”, “borghese”, “Bürger”, ôàìèëíîòî èìå Áîðäæèè è ïð.

    Така през 448 г. Атила просто препотвърждава с договор правото си на владение над земите ни. И Аспарух идва при свои. Когато петимата синове на Кубрат пораснали, те естествено станали нещо като областни управители, за да се учат на изкуството да управляват.

    Оставили сме се да ни убеждават, че някакъв отряд полудиви чергари дошли от дебрите на Азия, успели да убедят къде-къде по-културните траки и кротките славяни да се съюзят с тях и заедно основали държава на територията на една империя. Все едно една днешна терористична организация да създаде държава на територията на Европейския съюз или САЩ.

    А след като слезли от конете и разпънали юртите си, българите запретнали ръкави и взели да строят âîåííè ñúîðúæåíèÿ è âàëîâå îò ïî íÿêîëêîñòîòèí êèëîìåòðà, êàêâèòî è äî äíåñ âîåííàòà ïðàêòèêà íå ïîçíàâà, è ãðàäîâå çà ïî 800 õèëÿäè äóøè ñ ìîíóìåíòàëíîñò è àðõèòåêòóðà íåïîçíàòè çà îñòàíàëàòà ÷àñò íà Åâðîïà, êúäåòî ïî ñúùîòî âðåìå ãðàäîâå ñ ïî 200 õèë. äóøè ñà ãîëÿìà ðÿäêîñò. За сведение, Плиска тогава е с площ 26 кв. км., а Константинопол 17. Но тъй като нашите крепости и градове сега са в руини под земята и само малка част от основите им е разкрита, колкото да има какво да се показва на туристите, то могат да се твърдят всякакви нелепости.

    Подобна се получава и картината на нашето ограмотяване. Известно време сме се мъчели да пишем с гръцки букви, докато от Империята решили да ни изпратят двама учени от Солун. Където всъщност и днес всеки втори човек говори български, ако не се страхува от налаганите забрани и санкции.

    А как стана така, че подхвърлената ни отвън идея да заменим азбуката си беше наградена с най-високото ни държавно отличие? Как допуснахме също да забравим, че до 1945 г. най-високото българско отличие е бил орденът “Св. Св. равноапостоли Кирил и Методий”, учреден със закон, приет от Народното събрание на 08.02.1910 г. по случай обявяването на независимостта на България? Оказва се, че той и досега е смятан за един от най-красивите в света, поради което често бива отпечатван на кориците на чуждестранни специализирани издания.

    Сàìèÿò ñúçäàòåë íà êîìïþòúðà Äæîí Àòàíàñîâ å ãëåäàë íà êèðèëèöàòà êàòî íà íàé-ðàöèîíàëíà àçáóêà ïîðàäè нейната ïî÷òè пълна ôîíåòè÷íîñò è äî êðàÿ íà æèâîòà ñè (1995 ã.), îáùî ïîâå÷å îò 30 ãîäèíè, на нейна основа е работил âúðõó ñúçäàâàíåòî íà óíèâåðñàëíà ôîíåòè÷íà ïèñìåíà ñèñòåìà, êîÿòî äà ñå èçïîëçâà â åäèíåí ìåæäóíàðîäåí åçèê è çà êîìïþòúðíî ïðîãðàìèðàíå. Но трудът му още не е публикуван.

    Äíåñ ìíîçèíà, çà ñúæàëåíèå íå ñàìî ÷óæäåíöè, ïîëàãàò ãîëåìè óñèëèÿ äà çàáðàâÿò è äà íè íàêàðàò è íàñ äà çàáðàâèì, ÷å èñòîðè÷åñêè Åâðîïà çàïî÷âà îò ðàéîíà íà Ñòðàíäæà-Ñàêàð. Ñëåä òîâà, â ðàçöâåòà íà ñðåäíîâåêîâíàòà áúëãàðñêà äúðæàâà, òàêà äðóãèòå íàðîäè са íàðè÷àли Áàëêàíñêèÿ ïîëóîñòðîâ.  À äíåñ Åâðîïà ñÿêàø ñå å ïðåìåñòèëà ñ îêîëî õèëÿäà è ïåòñòîòèí êèëîìåòðà íà ñåâåðîçàïàä è â äóõîâíîòî íè ïðîñòðàíñòâî áèâàò íàñàæäàíè íàñòðîåíèÿ, êàòî ÷å ëè ñòðàíàòà íè å èçâúí íåÿ. Ïî ñúùèÿ íà÷èí ñ òå÷åíèå íà âðåìåòî ñà ìåíÿëè ìåñòîïîëîæåíèåòî ñè è îòäåëíè îáëàñòè, êàòî Ìèçèÿ, Ìàêåäîíèÿ, Ìîðàâèÿ è ïð. Áèëî å íàïðèìåð âðåìå, êîãàòî îáëàñòòà Ìàêåäîíèÿ ñå å íàìèðàлà íà òðèñòà êèëîìåòðà èçòî÷íî îò ñåãàøíîòî ñè ïîëîæåíèå. À è çà Ìîðàâèÿ äíåñ ñå íàëàãà èçâúðøâàíåòî íà ñåðèîçíè èñòîðè÷åñêè ïðîó÷âàíèÿ, çà äà ñå óñòàíîâè, ÷å å áèëà õèëÿäà êèëîìåòðà íà þãîèçòîê, ò.å. èçöÿëî å îáõâàùàëà îáëàñòèòå, íàðè÷àíè äíåñ “Çàïàäíè ïîêðàéíèíè”. Та и днес там тече река Морава.

    Трябваше ли да чакаме унгарецът Петер Юхас да напише книгата “Êèðèë è Ìåòîäèé â áúëãàðñêàòà Ìîðàâèÿ”, в която върху 200 страници описва проучванията си за установяването на географското положение на тази част от древната България? Îêàçâà ñå âÿðíî íàïèñàíîòî â æèòèÿòà íà Ñâåòèòå ðàâíîàïîñòîëè: ÷å òå ñà ðàáîòèëè íà áúëãàðñêà òåðèòîðèÿ, ïîêðúñòâàëè ñà áúëãàðè è ñà èì äàâàëè ïèñàíî ñëîâî è çíàíèÿ.

    Дългогодишните проучвания на полския академик Хенрик Ловмянски сочат, че Êèðèë è Ìåòîäèé ñà áèëè и ïúðâèòå ïðîïîâåäíèöè íà Хðèñòèянñòâîòî и â Ïîëøà ïðåç 863 ã., à çà ðîäèíà íà ïîëÿöèòå ñå ñî÷è îáëàñòòà êðàé Îõðèäñêîòî åçåðî. Самата католическа църква в лицето на папа Пий IХ потвърждава през 1863 г., че полските земи са били християнизирани през IX век от Кирил и Методий. Тогава главата на полската църква архиепископ Леон Пшилуски е организирал общонационално честване на 1000-годишнината от покръстването на поляците.

През 1881 г. папа Лъв III препотвърждава канонизацията на братята Кирил и Методий и като католически светци, а през 1979 г. те áÿõà îáÿâåíè îò папа Йоан-Павел II çà ïîêðîâèòåëè íà Åâðîïà, êîåòî íà öúðêîâåí åçèê îçíà÷àâà è ñúçäàòåëè.

    Можем ли днес да си представим какво е означавало в миналото някой да бъде ръкоположен за първоапостол?!

    Но знаем ли всичко за нашите Свети братя, учители на българския род? Всъщност, коя и каква е създадената от тях азбука, след като различните преписи на произведението на Черноризец Храбър “О писменех” (“За буквите”) съдържат съществени различия? И какво “доустройва” Климент Охридски?

    Няма ли да се окаже, че сме смесили понятията “черти”, “резки”, “руни”, “букви”, “писмени знаци”, “писмена”, “азбука”, “йероглифи”, “глифи”, “кирилица”, “глаголица”?

    Пðîèçâåäåíèåòî “Çëàòíèòå ñòåпè” íà Àë Ìàñóäè (Õ âåê) съдържа ñâèäåòåëñòâî, ÷å “Æèòåëèòå íà Ìàíêèð - ñòîëèöàòà íà Áàëõàðà (îñíîâàíà îò споменатите българи Êàðäàìèòè), ãîâîðÿò åçèê, íàðå÷åí êèðèàëè.”, т.е. “ïúðâîñâåùåí”. Изследователят на древната ни история д-ð Светлозар Ïîïîâ ïðîñëåäÿâà ïúòÿ íà òîçè åçèê è íåãîâàòà àçáóêà íàçàä âúâ âðåìåòî, êîãàòî òÿ å ñòàíàëà îñíîâà íà ñ÷èòàíàòà äíåñ çà ïúðâà ïèñìåíîñò - ôèíèêèéñêàòà, à îòòàì è íà ãðúöêàòà. Рàçêðèâà ñúîòâåòñòâèÿòà ìåæäó ïèñìåíîñòòà êèðèàëè è êèðèëèöàòà êàòî ïðÿêî ñëåäñòâèå îò äðåâíîáúëãàðñêîòî, наричано днес ðóíè÷åñêî ïèñìî. Оказва се, че не азбуката ни е кръстена на нашия просветител, а носилият цял живот името Константин Философ приема в Рим иноческото име Кирил броени дни преди своята кончина.

    Íî ìîæå áè íåùàòà ñòîÿò ìàëêî ïî-èíà÷å. Ïîâîä çà ðàçìèñúë â òàçè íàñîêà íè äàâà ñâåäåíèåòî, êîåòî íîâãîðîäñêèÿò ñâåùåíèê Óïèð Ëèõèé å îñòàâèë â 1047 ã. âúðõó ñâîé ðúêîïèñ íà êèðèëèöà ñ ãëàãîëè÷åñêè îñòàòúöè, à èìåííî, ÷å å íàïðàâèë ïðåïèñà “èñ êîóðèëîâèöå”.

    В този дух пише и полският историк и свещеник Мачей Стрийковски, живял през втората половина на ХVI век. Едногодишното си пребиваване в Цариград като дипломат и пътуванията си през това време из българските земи той описва в своята “Хроника полска, литовска, жмудска и на цяла Русия”, издадена в Кьонигсберг (днес Калининград) през 1582 г., т.е. точно 180 години преди Паисиевата история. В нея кирилицата е наречена глаголица. През 790 г. (!?) император Михаил бил изпратил в дар на всички българи (наричани в хрониката и “славаци”) “глаголическите букви Аз, Буки, Веди”, а братята Кирил и Методий били “първите славянски апостоли, също от българския род”, както и свети Йероним.

    А възможно е кръгът да се затваря и от друга страна, без противоречие с вече казаното. От житията на Кирил и Методий, от моравски, полски и други исторически свидетелства се вижда, че рождените, чисто български имена на двамата братя просветители са Църхо (тълкувано от някои като “Царко”, “царче”) и Страхота. Лесно може да се види фонетичната и писмената връзка между имената Кирил и Църхо. За пример може да ни послужи книгата на Йордан Табов “Падането на Стара България”, в която са изброени 27 различни начина на изписване на името на моравския княз Светополк, някои от които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си: Zwentibaldus, Tuventabar или Tuventarus. Обяснението е: “. . . на различни езици и диалекти името “Светополк” се е произнасяло по различен начин, други са получени при преход от латиница към кирилица, трети - от грешки при преписване.”

    Òàêà ïîä ”êèðèëèöà” в най-дълбоката древност ñèãóðíî ñå å ðàçáèðàëî “ñâåùåíî(òî) ñëîâî”, “ñâåùåíî(òî) ïèñìî”, “ñâåùåíà(òà) àçáóêà”, êîяòî всъщност графически å òîâà, êîåòî íèå äíåñ íàðè÷àìå “ãëàãîëèöà”; òàçè ïèñìåíîñò, êîÿòî äðåâíèòå áúëãàðè ñà ïðèòåæàâàëè îòêðàé âðåìå. À “ãëàãîëèöà” å áèëî íàé-îáùîòî ïîíÿòèå çà àçáóêà, ïèñìåíîñò, ïèñìî, “ïèñìåíèöà”, “áóêâåíèöà” èëè ñåìàíòè÷íî: “ñðåäñòâî çà çàïèñâàíå íà æèâîòî ãîâîðèìî ñëîâî”; îò ñòàðîáúëãàðñêîòî “ãëàãîëàòè” - “ãîâîðÿ”.

    È äâåòå ïèñìåíîñòè ñà ñúùåñòâóâàëè è ñà áèëè ïîëçâàíè åäíîâðåìåííî, íî åäíàòà å çà “ñâåùåíîäåéñòâèå”, à äðóãàòà å ïî-ïðèãîäíà çà “åæåäíåâíà” óïîòðåáà, ò.å. ðúêîïèñàíåòî £ å ïî-ëåñíî. Êíèæîâíèòå íè øêîëè òâîðÿò è ðàçïðîñòðàíÿâàò êíèãè è íà äâåòå àçáóêè, íî ñ òå÷åíèå íà âðåìåòî ãëàãîëèöàòà å îñòàíàëà íà çàäåí ïëàí. (Впрочем, до ХIХ в. е ползвана и така наречената хърватска ъглеста глаголица.) À Êëèìåíò Îõðèäñêè, ñëåä êîåòî è ïàòðèàðõ Åâòèìèé, ñà ñëåäâàùèòå ðåôîðìàòîðè íà áúëãàðñêîòî ïèñìî è ñëîâî.

    Така всъщност Светите братя Кирил и Методий извършват писмена реформа, каквато през няколкостотин години се налага поради естествените фонетични и граматични закони на развитие на езика.

    Нàëèöå å пълна ïðèåìñòâåíîñò. Òà îùå â íàäïèñ íà õàí Îìóðòàã ÷åòåì: “Èìåòî å . . . Ãîäèíàòà íà ïîÿâàòà íà èñòèíñêèÿ Áîã áå 6328 (îò Ñúòâîðåíèåòî íà Ñâåòà). Ïðèíåñîõà ñå æåðòâè è ñå çàêëåõà çà . . . êíèãèòå.” Ñúùî òàêà â êîðåñïîíäåíöèÿòà íà öàð Áîðèñ ñ главата на Римо-католическата църква Íèêîëàé I ïàïàòà ñúâåòâà íàøèÿ öàð äà èçãîðè ñòàðèòå êíèãè êàòî “íå÷åñòèâè”.

    Íèìà ìîæå äà ñå ïðåäïîëàãà èëè òâúðäè, ÷å íàé-ãîëÿìàòà äúðæàâà â Åâðîïà ïðåç IÕ âåê, íàðåä ñ Ðèìñêàòà èìïåðèÿ (â äâåòå £ ÷àñòè) è äúðæàâàòà íà ôðàíêèòå, íå å çíàåëà ùî å ïèñìåíîñò, òúíåëà å â íåãðàìîòíîñò, òà å òðÿáâàëî äà áúäå “öèâèëèçîâàíà” îò Ðèì è Êîíñòàíòèíîïîë?!

Какво да кажем и за тезата, че след диспута на Кирил и Методи българският език добива правото да бъде богослужебен; осветени, т.е. признати са за канонични направените преводи на Светото писание и българският език е îáÿâåí çà ÷åòâúðòè ñâåùåí ñâåòîâåí åçèê?

    Та властващата тогава öúðêîâíà äîãìà çà òðèåçè÷èåòî å ôîðìóëèðàíà ÷àê â íà÷àëîòî íà VII â.(!) îò ñåâèëñêèÿ àðõèåïèñêîï Èñèäîð. Òîâà ñà öèôðîì è ñëîâîì äâå èçðå÷åíèÿ, êîèòî, ïîâòàðÿíè è íàëàãàíè ñ áðóòàëíîñò â ïðîäúëæåíèå íà ñòîëåòèÿ, ñå ïðèåìàò çà âèñî÷àéøà èñòèíà. Èñèäîð ïèøå: “Òðè ñà ñâåùåíèòå åçèöè: åâðåéñêè, ãðúöêè, ëàòèíñêè, êîèòî íàé-ìíîãî áëåñòÿò ïî öÿëàòà çåìÿ. Íà òåçè òðè åçèêà Ïèëàò å çàïîâÿäàë äà áúäå íàäïèñúò íà Ãîñïîäíèÿ êðúñò.” À ïðîñòàòà èñòèíà å, ÷å ïî âðåìåòî íà Èñóñ Õðèñòîñ Ïàëåñòèíà, è â ÷àñòíîñò Þäåÿ, å ðèìñêà ïðîâèíöèÿ, â êîÿòî âúïðîñíèòå òðè åçèêà ñà áèëè îôèöèàëíè. Äðóã å âúïðîñúò, ÷å âñåêè åçèê ïî ñâîÿòà ñúùíîñò å ñâåùåí è èìà ìÿñòî íà Çåìÿòà, ñòèãà òîâà äà íå å çà ñìåòêà íà êîéòî è äà áèëî äðóã.

    Но от житията и другите писмени паметници за нашите просветители може да се направи изводът, че Светите братя Кирил и Методий са имали достъп до първоизворите на българската история и българския език, стоящи в основата на човешката цивилизация. Трудно е за вярване, нали? Дано тогава “пророците” от други “села” са по-убедителни. Дано те ни донесат по-голяма “будност”, ако нещо у нас се противи на нашите “събудители”.

          В êíèãàòà ñè “Ïðîðîê íà ìèíàëîòî” èçâåñòíèÿò èçñëåäîâàòåë Åðèõ ôîí Äåíèêåí описва ñïèñúê íà öàðå ïðàîòöè îò äàëå÷íîòî ìèíàëî, “êîãàòî å áèë ñúçäàäåí ÷îâåêúò”. Òîçè ñïèñúê ïðåäñòàâëÿâà êëèíîïèñåí òåêñò âúðõó êàìåíåí áëîê ñ íåïðàâèëíà ôîðìà è âèñî÷èíà 20,5 ñì., íàìåðåí â èðàêñêèÿ ãðàä Êîðñàáàä, áëèçî äî Ìîñóë, â äîëèíàòà íà ðåêà Òèãúð. Âðåìåòî â íåãî ñå èçìåðâà ñúñ ñòîòèöè õèëÿäè ãîäèíè, ïðåìèíàâà ïðåç ðåäèöà êàòàêëèçìè è Âñåìèðåí ïîòîï, à ðåäàêòîðúò íà êíèãàòà îòáåëÿçâà ïîä ÷åðòà, ÷å òîé “óäèâèòåëíî ïðèëè÷à íà “Иìåííèêà íà áúëãàðñêèòå õàíîâå”. Åòî è ñëåäíèòå èìåíà íà ãðàäîâå è öàðå, äðåâíîáúëãàðñêîòî çâó÷åíå íà êîèòî åäâà ëè ñå íóæäàå îò îñîáåíî àðãóìåíòèðàíå: Àëàëãàð, Áàä-òèáèðà, Äóìóçè, Ãóëëà, Áàëèõ, Òèçêàð, Ñàìóã, Èëêó (един от ñèíовете íà ñïîìåíàòèÿ êàí Êàðäàìà ñå íàðè÷à Èëà). Åäèí îò ïîñëåäíèòå â èìåííèêà å “áîæåñòâåíèÿò Ãèëãàìåø”, â ÷èÿòî øóìåðñêà ôîíåòè÷íà òðàíñêðèïöèÿ (Áèëãà-ìåñ) ñúùî ñå ÷åòå èñêîííî áúëãàðñêî èìå (Áèëãà, Áèëãàí, Áèëõàí). Íî è äíåñ â òðàäèöèÿòà íà Ëàìàèçìà ñúùåñòâóâà ïîíÿòèåòî “Õóáèëãàí”, îçíà÷àâàùî íîâî âúïëúùåíèå íà èçâåñòåí ñâåòåö èëè ó÷èòåë íà ÷îâå÷åñòâîòî, където “õó” ïîëîæèòåëíî çíà÷è “âèñîê”, “âèñø”, “âèñîêîèçäèãнàò”.

    Съществува и дисертация за значението на äóìàòà “áúëãàðèí”, която изброява ïîâå÷å îò 250 (!) такива, âñè÷êèòå ñâúðçàíè ñ ïîíÿòèÿ êàòî: “êîñìè÷åñêè ÷îâåê”, “âèñîêîèçäèãíàò, çíàåù ÷îâåê”, “÷îâåê íà äóõà”, “áîæåñòâåí ó÷èòåë”, “íîñèòåë íà áëàãîñò, áëàãîäàò, ñâåòëèíà”, “÷îâåê, ïîñâåòåí â òàéíîòî çíàíèå è ìúäðîñò”. Îùå îò íàé-äúëáîêà äðåâíîñò êèòàéöèòå îçíà÷àâàò áúëãàðèòå ñ éåðîãëèôà ÁÀÎ ñúñ çíà÷åíèå: “ìúäðåöè”, “êîëîáðè”, “õîðà, îáùóâàùè ñ âèñøèòå ñèëè íà Âñåëåíàòà è Ðàçóìà”; à äíåøíà Áúëãàðèÿ íàðè÷àò “Áàî-öçÿ-ëè-ÿ”.

    À íèìà îò ñåâåð ïðè êèòàéöèòå íå å îòèøúë ãîëåìèÿò ôèëîñîô Ëàî-Äçú ñ èìåòî Áîÿí? Приели са го като будител, въпреки че Âåëèêàòà êèòàéñêà ñòåíà áèëà âäèãíàòà çàðàäè нас. Стена срещу нас издига и император Анастасий в началото на VI век, но стени срещу знанието се градят по-трудно.

    Около 1985 г. изследванията на съветските тогава езиковеди Томас Гамкрелидзе и Виктор Иванов ги довеждат до извода, че така нареченият пра-индоевропейски език води началото си от Кавказкия регион (!). Някои учени на Запад потвърдили това, но психологическото влияние на “желязната завеса” на времето е попречило тази теория да се възприеме с по-голямо въодушевление.

    Обрат настъпва, когато през 1995 г. трима американски учени - Доналд Риндж, Ан Тейлър и Танди Уороу от Пенсилванския университет - съставят програма с известните данни за развитието на езиците и провеждат компютърна симулация на развоя на езиковите процеси във времето и пространството. Остават изненадани. Варират многократно изходните условия, но резултатите сочат същия регион за начален. Става въпрос за V - VI хилядолетие пр. Хр. Като “участник” в това първо “роене” е споменат и тохарският език.

    А в книгата “Êàáàëà - íàóêà çà Áîãà, Âñåëåíàòà è ×îâåêà” îò ä-ð Ïàïþñ (Æåðàð Àíêîñ) ïðàâè âïå÷àòëåíèå íåïðåäóáåäåíîòî èçóìëåíèå íà äâàìà ôðàíöóçè - àâòîðà è íåãîâèÿ ïðèÿòåë, äîêîñíàëè ñå äî âåëè÷èåòî íà áúëãàðñêèÿ åçèê, áåç ñàìèòå òå äà ðàçáèðàò, ÷å ñòàâà äóìà çà íåãî, çàùîòî ãîâîðÿò çà “ñëàâÿíñêè åçèê”, äîðè çà “ñëàâÿíñêî íàðå÷èå”.

    Ïðåç 1901 ã. ìàðêèç Ñåíò-Èâ ä'Àëâåéäð ïèøå íà д-р Папюс ñâîåòî ìíåíèå çà “Кабала” ïðåäè èçäàâàíåòî £, ñïîäåëÿéêè:

    “Äî þäåèòå Êàáàëà å äîñòèãíàëà îò õàëäåéöèòå ÷ðåç Äàíèèë è Åçäðà. Äî äðåâíèòå èçðàèëòÿíè - ïðåäè ðàçñåëâàíåòî íà äåñåòòå íåþäåéñêè êîëåíà - Êàáàëà å äîñòèãíàëà îò åãèïòÿíèòå ÷ðåç Ìîèñåé. Çà õàëäåéöèòå, êàêòî è çà åãèïòÿíèòå, Êàáàëà å ïðåäñòàâëÿâàëà òîâà, êîåòî àêàäåìèèòå íà ìåòðîïîëèÿòà íàðè÷àëè ìúäðîñò, ò.å. ñèíòåçà íà íàóêàòà è èçêóñòâîòî, äîâåäåíè äî ñâîÿ îáù ïðèíöèï. Òîçè ïðèíöèï áèë Ñëîâîòî è Ãëàãîëà. . .  Íî ñïîðåä ìåí, äðåâíàòà àçáóêà íà Êàáàëà, ñúñòîÿùà ñå îò äâàäåñåò è äâå áóêâè, íàé-çàãàäú÷íàòà è òàéíñòâåíàòà, ïîñëóæèëà âåðîÿòíî êàòî ïðîòîòèï íå ñàìî íà âñè÷êè îñòàíàëè îò ñúùèÿ âèä, íî è íà âåäèéñêèòå çíàöè è ñàíñêðèòñêèòå áóêâè - å àðèéñêàòà àçáóêà.” . . .  Òî (значението на знаците) å ïðèñúùî ñúùî òàêà è íà íÿêîè äðóãè íàðå÷èÿ, êàòî íàïðèìåð íà ñëàâÿíñêîòî, òà ìàêàð è â åòèìîëîãèÿòà íà äóìèòå “ñëàâà” è “ñëîâî”. Òåçè çíà÷åíèÿ âå÷å ãîâîðÿò ìíîãî. Ñàíñêðèòñêèÿò åçèê ïîòâúðæäàâà òîâà ïîëîæåíèå  . . .  Òîçè ðîä àçáóêà ñå ÿâÿâà ïðîòîòèï íà àðèéñêàòà èëè èàôåòè÷åñêàòà. Òÿ ñ ïúëíî îñíîâàíèå ìîæå äà áúäå íàðå÷åíà àçáóêà íà ñëîâîòî èëè íà ñëàâàòà. Ñëîâî è Ñëàâà! Çàùî òåçè äâå äóìè ñà òàêà áëèçêè â äâà òîëêîâà ðàçëè÷íè äðåâíè åçèêà êàòî ñëàâÿíñêèÿ è õàëäåéñêèÿ?”

    Различни ли?

    В ðúêîïèñ íà ñòàðîáúëãàðñêè åçèê îò îêîëî 1670 ã., íàìèðàù ñå â Íàöèîíàëíàòà íè áèáëèîòåêà “Кирил и Методий” ïîä ¹ 773 пише: “Многочислени, дори безбройни, те (българите; на други места се казва “по-многобройни от пясъка в пустинята или морето”) изпълниха цялата земя до Драч, тъй като áúëãàðèòå è ïåðñèòå, è âëúõâèòå ñà åäíî è ñúùî íåùî, è âñè÷êè òå ñà íà òàçè çåìÿ ïðèøúëöè.”

    Ñúùîòî ñå ÷åòå è â öúðêîâåí ðúêîïèñ “Ëåòîïèñåö 1627 ãîä.” ñ ¹ 774 îò ñáèðêàòà íà ÍÁÊÌ. Тàêà и â известния “Èìåííèê íà áúëãàðñêèòå âëàäåòåëè”, ñëåä èçáðîÿâàíåòî èì, ïðîñòèðàùî ñå íàçàä âúâ âðåìåòî äî 153 - 165 ã. îò í. å., à ñïîðåä íÿêîè äî 117 ã., å ïîñî÷åíî: “Ïðåäè (някои смятат, че думата е “подир”) òàêà íàçîâàíèòå àñèðèéñêè öàðå öàðóâà, êàêòî êàçàõìå, è Íàâóõîäîíîñîð”. À â “Õðîíèêàòà íà Êîíñòàíöêèÿ ñúáîð” (ÕVI Âñåëåíñêè ñúáîð, çàñåäàâàë îò 1414 äî 1418 ã. â ãð. Êîíñòàíö íà áðåãà íà Áîäåíñêîòî åçåðî, Þæíà Øâàáèÿ), íàïèñàíà îò Óëðèõ Ðèõåíòàë ìåæäó 1420 è 1430 ãîäèíà (ñòð. 477), ñðåùàìå ãåðá ñ íàäïèñè: “Kayser von Bulgarien” (“Öàð íà Áúëãàðèÿ”) è “Rex caldeorum” [“Öàð (Âëàäåòåë) íà õàëäåèòå”], à ïîä èçîãðàôèñàíîòî ñå ÷åòå: “Áúëãàðñêèÿò öàð, êîéòî òðÿáâà äà èìà çà ïúëíîìîùèå è åäèí ïðåäñòàâèòåë íà Îðäàòà, è âëàäåå ñúùî öàðñòâîòî íà õàëäåèòå”. Ïî-íàòàòúê âúðõó ñòðàíèöèòå íà õðîíèêàòà Áúëãàðèÿ å óêàçàíà êàòî “çåìÿ, íàìèðàùà ñå íÿêúäå â Àçèÿ, èçòî÷íî îò Äàìàñê, íî çàïàäíî îò Èíäèÿ”.

Òóê в този район са се намирали древни български държави, една от които е Áúëã, Балк, Áàëõ èëè Áàëõàðà, ñðåùàíà îùå è êàòî Áàêòðèÿ, íàìèðàëà ñå íà òåðèòîðèÿòà íà äíåøåí Ñåâåðåí Àôãàíèñòàí. À споменатият ãåðá å ïîíå îò 2800 ã. ïð. í. å. è ìîæå äà ñå âèäè è âúðõó çíàìåòî íà áðàòà íà êàí Àñïàðóõ - Êîòðàã, è âúðõó çíàìåíà îò Âîëæêà Áúëãàðèÿ. Äíåñ, îñâåí â ãåðáà íà ãðàä Òúðíîâî, àáñîëþòíî ñúùàòà òàçè ñèìâîëèêà êðàñè ãåðáà íà ãåðìàíñêàòà ïðîâèíöèÿ Áàäåí - Âþðòòåìáåðã è íà àâñòðèéñêàòà ïðîâèíöèÿ Êåðíòåí (Êàðèíòèÿ), â êîÿòî æèâåå íàñåëåíèå îò ñëàâÿíñêè ïðîèçõîä. Èìà ÿ è âúâ Âåëèêîáðèòàíèÿ; âèæäàìå ÿ âúðõó ôëàíåëêèòå íà àíãëèéñêèÿ íàöèîíàëåí îòáîð. Àâтенòè÷íèÿò ãåðá ìîæå äà ñå âèäè â åíöèêëîïåäèÿ “Áúëãàðèÿ”.

    А в àïîêðèôíèÿ ëåòîïèñ “Âèäåíèå Èñàåâî” îò ÕI âåê íåèçâåñòíèÿò àâòîð ïèøå çà áúëãàðèòå è êóìàíèòå êàòî çà åäèí è ñúù íàðîä, èìåíóâàíè ðàçëè÷íî ñïîðåä ðàçëè÷íàòà ñè âÿðà.  ñúùèÿ ëåòîïèñ ñå îòáåëÿçâà è òîâà, ÷å ïî-ðàíî áúëãàðèòå ñà áèëè “åòèîïè”, à Õåðîäîò íàðè÷à “èçòî÷íè åòèîïè” åäèí íàðîä, êîéòî ïî âðåìåòî íà ïåðñèéñêèÿ öàð Êñåðêñ (485 - 465 ã. ïð. Õð.) “å æèâÿë íàâÿðíî â Ñåâåðîçàïàäíà Èíäèÿ”. Âðúçêà â òàçè ïîñîêà ìîæå äà ñå íàïðàâè è ïîñðåäñòâîì èçâåñòíàòà “Êíèãà íà Åíîõ”, êîÿòî å íà åòèîïñêè åçèê (èìà ÿ è â “ñëàâÿíñêà” âåðñèÿ), è â êîÿòî å îïèñàí äðåâíîáúëãàðñêèÿò êàëåíäàð (ñúùèÿò, êîéòî å ïîëçâàí è â îáùèíàòà íà åñåèòå, ñðåä êîèòî å áèë îáó÷àâàí â ìëàäåæêèòå ñè ãîäèíè Èñóñ Õðèñòîñ; êîéòî îò÷èòà àñòðîíîìè÷åñêè ÿâëåíèÿ â ðàìêèòå íà 60 õèëÿäè (!) ãîäèíè è êîéòî ïðåç 1976 ã. ÞÍÅÑÊÎ îáÿâÿâà çà íàé-òî÷íèÿ â ñâåòà). Ñâåäåíèÿ è îáøèðíè àíàëèçè çà “åòèîïñêîòî” è “ìèðìèäîíñêî” áúëãàðñêî ìèíàëî îòêðèâàìå è â êíèãèòå íà ä-ð Ãàí÷î Öåíîâ è Êðúñòþ Ìóòàô÷èåâ. Òàêèâà ïîäàòêè ñå ñðåùàò íå ñàìî â Îìèðîâèòå åïîñè “Èëèàäà” è “Îäèñåÿ”, íî è â òàêà íàðå÷åíàòà “Õðîíîãðàôñêà Àëåêñàíäðèÿ” îò êðàÿ íà IV â. ïð. í. å., която е êíèãà çà æèâîòà íà Àëåêñàíäúð Âåëèêè.

    Äíåñ íàóêàòà áîðàâè ñ ïîíÿòèåòî “èíäîåâðîïåéñêî åçèêîâî ñåìåéñòâî”. Çíà÷è ñòàâà âúïðîñ çà âðúçêè â åçèêîâî îòíîøåíèå â ïðîñòðàíòâîòî ìåæäó Èíäèÿ è Åâðîïà. Àìè êîé å íàïðàâèë ïðåõîä ìåæäó òåçè äâà òîëêîâà îòäàëå÷åíè ðàéîíè íà ñâåòà?! Всъщност, кой е бил винаги тук, след като империята на Атила е ненадмината по територия в цялата човешка история, дори от бившия Съветски съюз! Êàêâî òîãàâà ùå ñå îêàæå òàêà íàðå÷åíîòî “Âåëèêî ïðåñåëåíèå íà íàðîäèòå”?

    В резултат на своите езикови èçñëåäâàíèÿ Ïëàìåí Öâåòêîâ (в êíèãàòà ñè “Ñëàâÿíè ëè ñà áúëãàðèòå”) ñòèãà äî ïðîçðåíèåòî: “Áè òðÿáâàëî äà ñå ïîïèòàìå íå çàùî áúëãàðñêèÿò å òîëêîâà áëèçî äî ñëàâÿíñêèòå åçèöè, à çàùî ñëàâÿíñêèòå åçèöè ñà òîëêîâà áëèçî äî áúëãàðñêèÿ?”

    Îïîðíè òî÷êè çà òîâà èìà ïðåäîñòàòú÷íî è ìîæå äà áúäå äîáðå èëþñòðèðàíî ÷ðåç ñëåäíèÿ öèòàò îò ñòàòèÿòà íà Ëóêî Çàõàðèåâ “Ñòàðè íåùà ëè?”, ïóáëèêóâàíà âúâ âåñòíèê “Ïðî & àíòè” îò 24. - 31.05.2001 ã.:

    “Ñòàðîáúëãàðñêèÿò åçèê áåøå íàðè÷àí ñòàðîñëàâÿíñêè; åäíà ÷óäíîâàòà èçìèñëèöà, êîÿòî ëèøàâàøå Áúëãàðèÿ îò çíà÷åíèåòî £ çà Åâðîïà. Òâúðäåíèÿ íà ó÷åíè êàòî Ëóè Ëåæå, Ðîæå Áàðíàð è ðåäèöà äðóãè, ÷å ñòàðîáúëãàðñêèÿò åçèê å èçïúëíÿâàë ðîëÿòà íà ëàòèíñêè çà ñëàâÿíñêèòå íàðîäè, áÿõà çàòâàðÿíè çàä äåáåëè ñòåíè. Òàçè èñòèíà ñå êðèåøå êàòî íÿêàêâà åðåñ îò íàøèÿ íàðîä.”

    А какво е и така нареченият “църковнославянски” език?

 

    Значи ñëåäâàùàòà ñòúïêà ñúñ ñèãóðíîñò ùå áúäå: “Íå çàùî è êàê áúëãàðñêèÿò åçèê ïðèëè÷à íà äðóãèòå åçèöè, à îáðàòíîòî: Çàùî åçèöèòå íà Çåìÿòà ïðèëè÷àò íà áúëãàðñêèÿ è êîè îò òÿõ ïðîèçëèçàò íåïîñðåäñòâåíî îò íåãî?”

 

    Тðÿáâà ли тогава äà íè èçíåíàäâà èçâîäúò íà àâòîðèòå (Христо Танев и колектив) íà êíèãàòà “ÀÇ-úò íà áúëãàðèòå и националните символи”:

    “Íèêîé îò êîëåêòèâà íà íàøèòå ñúâðåìåííèöè, äîêîñíàëè ñå äî òåçè ïîçíàíèÿ, íÿìà äà ñå ó÷óäè, àêî ñëåä âðåìå ñå äîêàæå, ÷å ïúðâîíà÷àëíèÿт òðóä ïðåïèñ íà ÁÈÁËÈßÒÀ å ïèñàí ñ áóêâèòå îò àçáóêàòà íà ÑÂÅÙÅÍÀÒÀ ÁÚËÃÀÐÑÊÀ ÃËÀÃÎËÈÖÀ.”

    Ще повярваме ли тогава и на думите на един смятан за мистик - Петър Дънов (Áåèíñˆ Äóí¥), êîéòî â началото íà ÕÕ âåê êàçâà:

    “Áúëãàðèí”, â êîñìè÷íèÿ ñìèñúë íà äóìàòà, å ÷îâåêúò íà Äóõà (и руският академик Дмитрий Лихачов нарича България “държава на Духа”). Îòòóê, ñúâñåì íåñëó÷àéíî Áúëãàðèÿ å ñðåäèùå íà äóõîâåí ïîäåì - èçâîð íà èäåè . . .  Áúëãàðñêèÿò åçèê å íàé-òî÷íèÿò åçèê, íà êîéòî ìîãàò äà ñå ïðåäàäàò îêóëòíèòå çàêîíè è Ñëîâîòî íà Áîãà, çàùîòî áúëãàðñêèÿò íàðîä å íàé-äðåâíèÿò íà Çåìÿòà . . .  Áóêâèòå íå ñà ïðîèçëåçëè ïðîèçâîëíî. Èìà ñè îñîáåí ïúò, ïî êîéòî åçèêúò å äîøúë â ñâåòà. Åçèöèòå íå ñà ñúçäàäåíè íà Çåìÿòà. Òå ñà êîïèå íà íåùàòà îò íåâèäèìèÿ ñâÿò. È åçèêúò íà âñåêè íàðîä å íàðåäåí ñïîðåä íåãîâîòî ðàçâèòèå . . .  Êàòî ñúì äîøúë íà Çåìÿòà ìåæäó áúëãàðèòå è àç ñè ñëóæà ñ áúëãàðñêèÿ åçèê . . .”

    À â ñâîåòî “Ïðèçâàíèå êúì íàðîäà ìè Áúëãàðñêè - ñèíîâå íà ñåìåéñòâîòî Ñëàâÿíñêî” ïðåç 1898 ã. òîé èçâåñòÿâà: “Àç ñúì Åëîõèì, Àíãåë íà Çàâåòà Ãîñïîäåí” è “Çàòîâà áëàãîâîëèõ äà èçâèêàì îòäàëå÷, îòêðàé Íåáåñàòà, äâàìàòà áðàòÿ, ñâåòèëà íà ñëàâÿíñêèé ðîä, è äà èì âðú÷à Ñëîâîòî íà Èñòèíàòà è Ñëîâîòî íà Æèâîòà, äà âè ãî äîíåñàò è âè íàó÷àò íà ïúòÿ, ïî êîéòî äà âúçëåçåòå âúâ âå÷íàòà Âèäåëèíà, â êîÿòî îáèòàâàì: Âèäåëèíàòà íà æèâîòà, êîÿòî âè ïðîâîäèõ, çà äà ïðåáúäåòå â íåÿ.  . . .  Ïðàâäàòà å âå÷íà, Îòåö ìè å íåèçìåíÿåì, äåëàòà Ìó ñà íåîòëîæíè, âèå ñòå ìîé íàðîä. Ãîñïîä ïîòúðñè äîì çà ñåáå ñè è èçáîðúò ìó ïàäíà â ñëàâÿíñêîòî äîìî÷àäèå, êîåòî Íåáåòî âúçëþáè çà íåãîâàòà Áîæåñòâåíà äîáðîäåòåë. Çàòîâà âè ïðàòèõ äâàìàòà ìè ñëóæèòåëè, äà âè äîíåñàò ðàäîñòíàòà âåñò äà íàïóñíåòå ìðàêà íà òúìíèòå åçè÷åñêè áîãîâå. È áèäå ðàäîñò ãîëÿìà â ñâåòîâåòå íà Âèäåëèíàòà, êîãà Áîã ïîëîæè ïå÷àòà íà âåëèêîòî Ñè èìå íà âàçè è ïîëîæè Äóõà Ñè â ñúðöåòî âè â Çàâåò âå÷åí. È ÿâèõ ñå íà òîãàâàøíèÿ âè öàðñòâóþù ãîñïîäàð è ìó èçâåñòèõ âîëÿòà íà Íåáåòî äà ïðèåìå ïðàòåíèöèòå Ìè íà Íîâèÿ Çàâåò è òîé ìè ïîñëóøà ãëàñà è ñå óäîñòîè ïðåä ìåíå äà ñòàíå ðîäîíà÷àëíèê íà äóõîâíîòî âàøå âúçðàæäàíå.”

    Åòî è åäíà èçâàäêà îò êíèãàта íà Âèêòîð Àáðàìîâ “Да. Ïóòü âñòðå÷è ñ ó÷èòåëÿìè”: “Ïðåç 1993 ã. å äàäåíà çà íàáîð êíèãàòà íà êàíäèäàòà íà ôèëîëîãè÷åñêèòå íàóêè Íèêîëàé Íèêîëàåâè÷ Âàøêåâè÷ “Ïîä ñåäåì ïå÷àòà”. Îòãîâîðúò íà âúïðîñ îò ïðîòîêîëà íà ëàóðåàòèòå íà Íîáåëîâà íàãðàäà çà ÕÕ âåê ìîæå äà çâó÷è òàêà: “Íà ðàçóìíèÿ ÷îâåê ñà íåîáõîäèìè äâà ñúâúðøåíè åçèêà - çàïàäíîàðàáñêèÿ è êèðèëñêèÿ.” Çàïàäíîàðàáñêèÿò öèôðîâî-áóêâåí êîä ñúäúðæà 28 ñèìâîëà, âêëþ÷âàùè â ñåáå ñè èäåèòå íà ñëúí÷åâèÿ è ëóííèòå öèêëè, èãðàòà íà êàðòè è øàõìàòíàòà èãðà. Êèðèëñêèÿò öèôðîâî-áóêâåí êîä ñå ÿâÿâà ñúâúðøåíî ñðåäñòâî çà îáùóâàíå ñ êîèòî è äà å äðóãè ðàçóìíè âñåëåíè â êîñìè÷åñêîòî ïîñåëåíèå íà æèâîòà. ×åòèðèäåñèò è òðèòå ñèìâîëà íà êèðèëèöàòà ñúäúðæàò â ñåáå ñè êàêòî ïðåäõîäíèòå èäåè íà àðàáñêèÿ åçèê, òàêà è äîïúëíèòåëíè èäåè íà ðàçíîîáðàçíèòå ïðîïîðöèè íà ñâåòëèííî-çâóêîâàòà õàðìîíèÿ è ìíîãîìåðíàòà ãúâêàâîñò íà ðàçëè÷íèòå ñìèñëè. . . . Ñâåòè Êèðèë ãðàìîòíî å ñúçäàë ëèíãâèñòè÷íàòà îñíîâà çà ñëàâÿíñêàòà ìåòàêóëòóðà. Òîé å âúðíàë ðàçøèðåíèòå îñíîâè íà ïðîòîåçèêà íà íàðîäíîñòèòå, çàïî÷íàëè ìèãðàöèÿ íà ñåâåð îò ñâîÿòà ïðàðîäèíà ïðåäè ïîâå÷å îò ñåäåì è ïîëîâèíà õèляäîëåòèÿ. À ñàì òîé å ïðîäúëæèë ñâîÿòà ðàáîòà â äðóãè ñâåòîíîñíè ñúùåствуâàíèÿ, ñúçäàâàéêè ëèíãâèñòè÷íèòå îñíîâè íà Âñåëåíñêèÿ åçèê.”

 

    Така, нåçàâèñèìî îò ïðåâðàòíîñòèòå â Áúëãàðñêàòà Ñúäáà, íèå áúëãàðèòå è äíåñ, ñëåä ïîâå÷å îò åäíî õèëÿäîëåòèå, ñëåäâàìå äóõîâíèòå ïúòèùà, ïðîêàðàíè îò Ñâåòèòå áðàòÿ Êèðèë è Ìåòîäèé.

 

    Áúëãàðñêèÿò Äóõ å åäèí îò îñíîâíèòå òâîð÷åñêè è ãðàäèâíè ôàêòîðè íà íàøàòà ïëàíåòà Çåìÿ. Òîé å ïðèíîñèòåëÿò íà äóõîâíîñòòà è èíäèâèäóàëíîòî êîñìè÷åñêî ñúçíàíèå - ÀÇ-úò íà áúëã-àðèèòå. Íî ìíîãîêðàòíè çëîóìèøëåíè ñúêðàùàâàíèÿ íà áúëãàðñêàòà èñòîðèÿ è ïðåíåáðåãâàíå è óíèùîæàâàíå íà ñúçäàâàíîòî îò áúëãàðèòå ïî ñâåòà правят необходими вечната ни будност и будителство.

 

    Така ÀÇ, ÁÓÊÈ, ÂÅÄÈ, ÃËÀÃÎËÈ, ÄÎÁÐÎ, ÅÑÒ . . .  е нашето верую за ведение и добродействие, сега и в бъдното, во веки веков, êîåòî Ãåîðãè Ðàêîâñêè â “Êëþ÷ú áüëãàðñêàãî iàçûêà” ðàçøèôðîâà êàòî ñàêðàëåí òåêñò çà БЪЛГАРСКИЯ “АЗ” - ÍÎÑÈÒÅËß È ÐÀÇÏÐÎÑÒÐÀÍÈÒÅËß ÍÀ ÇÍÀÍÈÅÒÎ.