НЕПОТЪРСЕНА БЪЛГАРСКА СВЯТОСТ

 

Валя Христова

 

(Статия, публикувана във вестник “Шуменска заря” от 02.07.2003 г.)

 

 

          Християнизацията на българските земи започва от Апостолско време. Първите християнски проповедници са: в Южна Тракия – апостол Павел, достигнал до Кабиле и до Филипополис (Пловдив); в Скития и Малка Скития (Добруджа) – апостол Андрей; в Македония и Егейска Тракия – Тимотей, Сила, Тит и евангелист Лука. (Рим. 15:19; 16:18; 16:14; Деяния 19:21-23;16:8-12)

          Техни първи местни последователи са: Ерма - първият епископ на Филипополис, Амплиат – ръкоположен от апостол Андрей за епископ на Одесос (днешна Варна), Мелитон – основател на катедра в Сердика.

          В много селища има епископски катедри. Указание за степента на християнизация по тракийските земи е големият брой мъченици, особено от III век.

          С Миланския едикт от 313 г. Св. Константин Велики, тракиец, роден в гр. Ниш (Naissos), признава Християнството за равноправна религия в Римската империя. В следващите векове повечето тракийски градове имат организирани християнски общини и участват активно в живота на църквата. Един пример за народностния характер на църквата: При Маврикий Тиберий (582 - 602 г.) има случаи на противопоставяне между жители на Нове (край гр. Свищов) и официалната власт. След отказ да изпратят военен отряд в помощ на императорската армия под ръководството на епископа местните тракийци се затворили в една от църквите и се отбранявали. Това събитие станало в 396/7 година.

          Известни са житията на около 250 тракийски мъченици от Мизия, Тракия, Македония, Малка Скития, загинали за триумфа на християнската вяра. По-точно – с тях са запознати малко изследователи на онази епоха. Мнозинството българи и православни християни са убедени, че първият български мъченик е бил Св. Боян – Енравота, пострадал за християнската вяра през 834 г. Така е записано в житието му: първомъченик.

          Най-ранното житие на мъченица, просияла по българските земи, е на тракийката от Марцианополис (днешна Девня) Себастиана, ученичка на апостол Павел, загинала по времето на Домициан (81 - 96 г.).

          Между мъченическата смърт на Св. Себастиана и тази на Св. Боян - Енравота има почти осем века!

          Повечето българи не са чували както за 12-те силистренски мъченици, загинали през IV век, така и за Мелитина от Марцианополис, загинала при Антоний Пий. Също и за Асклепиодота, загинала при Максимий (137 г.), за Хармес от Бонония (дн. Видин), за Зоам от Аполония (дн. Созопол) и много други тракийски светци.

          За разлика от нас, българите под османско владичество са си спомняли първите светци по нашите земи. Например цариградските българи са избрали датата 11 май за честване на Светите братя Кирил и Методий, тъй като на този ден от стари времена почитали паметта на тракийския светец Мокий, който бил хвърлен в огън. Огънят обаче не докоснал мъченика, а обгорил мъчителите.

          На много места по нашите земи има късноантични храмове – мартирии (параклиси с мощи на мъченици) – знак, че още в епохата на ранното Християнство светците са били почитани и вярващите влизали в молитвено общение с тях.  

          В наши дни житията на тези тракийски светци служат предимно като източници на научна информация. Не се осъществява основната мисия на кулка към светците – да повдига духа и да призовава българите към святост. Имената им не са включени в празничния календар на Светата Българска Православна Църква, не се споменават при богослужения. Българските християни не ги познават, следователно не влизат в молитвено общение с тях.

          Ние ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светци, за които знаем малко или не знаем изобщо.

          От няколко години шуменци честват паметта на своя съгражданин Св. Райко Шуменски, загинал мъченически за Християнската Вяра преди два века.

          Но основание за почит имат и редица други светци, просияли в шуменския край. Един от тях е Св. Марко Преславски, живял по времето на царуването на цар Иван Асен II. Необяснимо е как този светец е бил почитан от българите в продължение на повече от седем века – до края на османското владичество, а по времето на вече свободна България – напълно забравен! Но през последните години в гр. Шумен и в Златарския манастир тази почит се възвръща. Ликът на Св. Марко е изографисан на икона, а за последното честване на 25 януари 2004 г. за него беше сътворен и тропар. Местните изследователи са насочили усилията и надеждите си да открият още данни, а защо не и житие на светеца.

           Българите са почитали Св. Марко Преславски до втората половина на ХIХ век, а името му е съхранено в православния календар от това време. Например: в календар, съставен от Еньо Хр. Хърпачев, издаден в Цариград през 1867 г. и озаглавен “Българско народно календарче за година 1868”, Св. Марко е записан като епископ. В календар за 1875 г., съставен, отпечатан и разпространяван от самия Христо Ботев (поместен като особена рядкост и ценност в края на неговите “Съчинения”, издадени в София през 1907 г. под редакцията на дъщеря му Иванка Хр. Ботйова-Христова), паметта на Св. Марко Преславски се чества на 25 януари (или 6 февруари по стар стил). Името му е поставено редом с това на Св. Григорий Богослов, а дословният запис на тази дата гласи: “Григорий Богословъ и Марко арх. Преславски”.

          В списъка на българските светци, представен в “История славянобългарска” на преподобния Паисий Хилендарски, под номер 23 е записано: “Св. Марко, Преславски митрополит. Той пренесъл мощите на преподобната наша майка Параскева от Епиват в Търново. Бил велик със светия си живот и учение, и починал на своя престол в Преслав.”

          Известна светлина върху личността на митрополит Марко Преславски хвърля откритият и обнародван от Стефан Кожухаров неизвестен летописен разказ от времето на цар Иван Асен II. За сюжет на този разказ служи пренасянето на мощите на Св. Петка Параскева Епиватска. По нареждане на цар Иван Асен II те трябвало да бъдат пренесени от Каликратия, където според преданието била погребана светицата. Пренасянето  трябвало да бъде извършено с участието на митрополит Марко.

          От разказа става известно още, че след смъртта на патриарх Василий и след пренасянето на мощите на Св. Петка Параскева от Каликратия в Търново царят изпратил  “монаха Йоаким” в Никея, за да бъде благословен за архиерей.

          За Марко Преславски свидетелства и друг български светец – патриарх Евтимий. В “Житието на Св. Петка Търновска” той описва как цар Иван Асен II, след преговори със завладелите Цариград франки, “веднага изпрати там с голяма почест всеосвещенния Марко, митрополита на Преслав Велики, та да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Търнов. А онзи отиде, уреди всичко за прославата, тържествено взе свещените мощи и с усърдие се връщаше в земята си, прославяйки Бога и преподобната. И когато, прочее, премина франкските владения и стигна до своята страна, всички околни се стичаха със свещи, с кадила, с благовонни масла и изпращаха ковчега на преподобната към славния царствуващ град Търнов. Щом благочестивият цар Иван Асен се научи, излезе от града с майка си царица Елена, със своята царица Ана и с всичките си велможи. С тях беше и всечестният патриарх кир Василие с целия църковен клир и неизброимо множество хора.”

          В Боянския поменик сред имената на патриарсите, преди Йоаким, е споменат Марко. Може да се допусне, че неизвестният съставител на поменика от Боянската църква е поставил митрополит Марко Преславски сред българските патриарси в знак на уважение. Това сигурно означава, че митрополит Марко е отстоявал твърдо православието в българската църква от католическите атаки по онова време.

          В по-късни преработки на Бориловия синодик, включващ решения на събора, свикан от цар Борис срещу богомилите, е вмъкнат разказът за възстановяването на Търновската патриаршия в 1235 година от цар Иван Асен II. В славословието за царе, боляри и патриарси, сред митрополитите се споменават: Василий, Марко, Никодим.

          В “Царственика или История болгарская”, издаден от Христаки Павлович през 1844 г. в Буда, сред българските светци под номер 25 е записан митрополит Марко Преславски.

          Интересно е също, че в този календар освен недвусмислено ясния “Марко евангелистъ” (25 април/7 май), срещу датите 29 март/10 април че- тем: “Марко еписк. и Кириллъ”, а срещу 28 септември/10 ноември: “Харитонъ испов. и Марко български”.

          Също така, във втората част на монографията на Стойчо Стефанов “Назад през вековете” (собств. изд. 2000 г.; стр. 217) се среща следният текст: “Новопостроените манастири, с напътствията на самия български господар Борис Михаил, се превърнали в училища за висши български църковни служители. От тези манастири излизат и голяма част от старобългарските книжовници, като презвитер Йоан Екзарх, Григорий Минх, презвитер Йоан, епископ Марко и много други.” Тъй като тук е налице просто изброяване на духовни деятели, живели и творили през различни векове, не е възможно идентифициране на източника, от който е почерпено сведението за Св. Марко.

          Изображенията на Св. Марко Преславски са рядкост. В Араповския манастир той е изрисуван на южната стена между фигурите на Св. Иларион Мъгленски и Св. Теофилакт, патриарх Търновски. Автори на този стенопис са Алекси Атанасов и Георги Данчов, работили там около 1864 г. Изоброжение на Св. Марко има и в Рилския манастир, в преддверието на параклиса “Св. Архангели”, на южната стена.

          Всички тези откъслечни свидетелства, които обаче произхождат от множество, и то коренно различни по своята същност и историческа епоха източници, дават основание за надежди, че животът и делото на Св. Марко могат отново да бъдат разкрити за признателните потомци, а името му – включено в празничния календар на Светата Българска православна църква.

          Времето на Свети Марко Преславски съвпада с най-щастливата епоха от средновековната ни история. Но духовният блясък на онова време на боголюбиви духовници и миряни, сравнено със съвремието ни, носи тъжни размисли. От стотиците манастири по нашия край – от Велико Търново до Варна днес е останал само един действащ – манастирът “Св. Св. Петър и Павел” – Шуменска духовна околия.

          Защо ние, днешните българи, сме лишени от спомена за Св. Марко Преславски?

          Вероятен отговор на този въпрос дава Константин Иречек, един от най-големите историографи на нашето Възраждане:

          “Историята на фанариотския клир в България е опетнена с дела, достойни само за вандали.”

          Може би написаното за Св. Марко е изчезнало около 1840 г., когато Шуменският епископ – грък, освещавайки църквата в село Въча, заповядал да хвърлят ръкописните български книги в една яма на гробищата. Но най-прочутото фанариотско аутодафе, според Иречек, било изгарянето на старата Патриаршеска библиотека през 1825 г. в Търново. По това време от там са изчезнали и мощите на Св. Михаил – войн, българин.

          Ние ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светци, за които не знаем. По-точно – нехаем . . .

          В “Църковен вестник” - бр. 3 от 2000 г. Пише: “Традиционно за Православието е починът за канонизация да тръгне спонтанно от народа . . .”

          Решението за това (в случая за реканонизацията на Св. Марко Преславски) взема Светият Синод . . .

          За да бъде честван определен светец от Светата Православна църква, за него трябва да има житие и служба. Той трябва да бъде включен и в празничния църковен календар.

          Зачитането на светците е заповядано от Господ Иисус Христос с думите: “Който приема Вас, Мене приема.” (Мат. 10:40)

          Нека по молитвите на епископ Марко Преславски Бог да благослови българския народ.

          Българската същност е в българската святост.

 

          За пострадалата в името на Християнската Вяра в Шумен Гана – девойка от провадийското село Кривен, разказва в спомени от 1848 г. бабата на Стефан Караджа – родственица на майка й (вж. Нейков, Б., Факийско предание. Сбирки от народния живот, С., 1985).

          Случило се през Страстната седмица на 1736 г. в провадийското село Кривен (дн. Кривня). Турска войска идела от Айтос към Дунав и Влашко. За Християните това била голяма опасност. В дома на Ганка отседнали турци и един от тях посегнал на честта й. Отбранявайки се, девойката убила насилника си. Това довело до убийството на брат й и на други местни жители, а самата Ганка затворили в тъмница – първо в Провадия, а после – в Шумен. Десет години тя лежала там, докато шуменският паша не й предложил да приеме исляма срещу свободата. Девойката отказала. Обесили Гана на Св. Троица, 19 май 1746 г. След три дни предали трупа на майка й. На празника на Св. Константин и Елена, 21 май, я погребали в Шумен.

          От жалост към горката Гана хората я преименували на Ганча, Ганчица и запяли песен за нея:

 

 

                                       Набедили са Ганчица

                                       темница хвърлели.

                                       в темница в темно дъното.

                                       Лежала й Ганча, боляла

                                       тъкмино девет години.

                                       В десето лято проклято

                                       заръча Ганча, проръча

                                       по равненски кираджии,

                                       по кривненски чорбаджии:

 

                                       “Млого здраве кажете на мака,

                                        на мака и на бубаля.

                                       Да ми армагано раздадат:

                                       шити ми са бели месали

                                       със коприняни кенари.

                                       В понделник ще ма обесят

                                       в  шуменския панаир,

                                       под Илчов баир на Кошир.”

 

 

 

          През онези години българите преживявали големи изпитания. Там, където икономическите съблазни не помагали, мохамеданството прокарвало пътя си с помощта на ятагана.

          Благодарение на една приписка към богослужебна книга от 1787 г. до нас е достигнало и сведение за друг мъченически подвиг – на шуменския учител Кузман.

          В тази приписка е отбелязано: “Дойде Караасан с хилядо аскери, та право у Шуменграда, изтурчи селата. Три села изтурчи за умножение грех человечески. Лето 1787. Даскал Кузман рече на Караасан: “Княз ли си, или цар, или войвода, то помисли от кого си приел тая власт!” Та му отсекоа главата. В събота му отсекоа главата. (Писа) рука Сава, син Вълков.” (из “Най-късата литература”, Г. Тахов, С., 1985).

 

          “. . . И понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му не го познава” (Библия).

 

          Непознаването на българската святост води до лъжливото внушение, че българинът е пришълец без корен на земята си, случайно минал от тук и без следа отминал. Такава е съдбата на народите, забравили най-светите от дедите си.

 

          Имаме ли пред Бог по-добри молитвени застъпници от нашите светци?

 

          БЪЛГАРСКАТА СЪЩНОСТ Е В БЪЛГАРСКАТА СВЯТОСТ.

 

 

 

          ЛИТЕРАТУРА:

 

1. Библия. Синодално издателство, 1991 г.

2. Кратка енциклопедия “Тракийска древност”, изд. Аргес, София, 1993 г., стр. 309, 189.

3. Сп. “Балкански древности, кн. 2, 1992 г., стр. 86. - “Нове на Долния Дунав като раннохристиянски център” - Димитров, К.

4. Венедиков, Иван; Прабългарите и Християнството, изд. Идеа, 1995 г., стр. 137.

5. Юбилеен сборник “100 години исторически музей Силистра, изд. “Добруджа (20) 2002 г., стр. 55.

6. Димитров, Д. - “Пътуването на Св. Александър Римски през Тракия”, ИБАИ, 8, 1934 г., стр. 118.