НЕИЗВЕСТНИЯТ БЪЛГАРСКИ ГРЕНАДИРСКИ ПОЛК
Архивите разкриват съдбите на доброволците
в батальона край Дьолерсхайм
Малцина знаят истината за
тези събития. И сега архивите бавно се отварят за историята от септември 1944
г. до май 1945 г.
На 8 септември 1944 г. окупираната
от Червената армия България обявява война на Райха. Един ден след това, във
виенския хотел „Империал”, се формира емигрантско
българско правителство, ръководено от Александър Цанков с бивши либерали,
военни и цанковисти. Тук е и бившият почетен водач на
Легионерското движение и генералисимус от Първата световна война Никола Жеков.
Малко по-късно се присъединява и тогавашният водач на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов.
Българското правителство
в изгнание залага на пропагандата. В средата на септември 1944 г. Александър
Цанков прави свое радиообръщение, в което между
другото заявява: „Борбата за освобождението на България от еврейско-болшевишкия
ярем се намира в сигурни ръце. Българското национално правителство ви призовава
на борба срещу подтисниците на нашето отечество.”
ВАЖНА РОЛЯ В ТАЗИ БОРБА
ще изиграе Стефан
Маринов, който още през лятото на 1944 г. работи за антикомунистически преврат в София и
масова мобилизация за участие във войната на страната на Германия. Кой е
Маринов? Тогава е на 36 години, преди войната е бил журналист в София и личен
приятел на проф.Цанков. Като офицер служи в щаба на 5-а армия в Скопие. През
1944 г. заедно с водача на „Ратник”
проф.Асен Кантарджиев се опитва да убеди командващия стационираната в Македония 5-а армия ген.Кочо Стоянов да предприеме марш към София и установи военно
управление в страната. Това трябвало да бъде отговорът на армията срещу
тогавашните опити да се скъсат връзките с оста Рим-Берлин-Токио.
Ген.Стоянов обаче се
колебае и на 6 септември България официално скъсва отношенията си с Райха. Ден
преди това Стефан Маринов дезертира от армията и се присъединява към немска
част, движеща се на север. Междувременно водачът на „Ратник” Кантарджиев и проф.Александър Цанков вече са във Виена.
През декември 1944 г.
Стефан Маринов, вече държавен секретар при вътрешния министър на Българското
национално правителство в изгнание, пристъпва и към конкретни действия. Той е
НАЗНАЧЕН КАТО ЗОНДЕРФЮРЕР
В УНГАРИЯ
и фактически се изправя срещу
части на българската отечественофронтовска армия, разположена между Драва и езерото Балатон. С агитационна кола, оборудвана с
високоговорители, той разпръсква пропагандни материали сред българските части.
Основен призив в листовките е преминаването на страната на германците.
Колкото и странно да
изглежда, действията на Маринов имат известен ефект – в този участък на фронта
на страната на Вермахта преминават 40-50 български войници. Разбира се, за
решението на военнослужещите има и други причини – в България бързо текат
процесите на т.нар. народен съд. Започват сериозни чистки в армията. По това
време в българските емигрантски кръгове се говори за 50 до 100 хиляди жертви на
комунизма. Емигрантското радио продължава да апелира за действия срещу терора в
София, Пловдив, Варна и Бургас. Кръгът около Александър Цанков все още разчита,
че може да бъдат организирани национално-български въоръжени части на страната
на Германия. Хитлер, скоро след изпадането на България от Тройната ос, издава
заповед, според която при пръв удобен случай трябва
ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕНА
БЪЛГАРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА АРМИЯ
Виенското правителство на
Цанков започва да търси доброволци сред намиращите се в Германия български
студенти, работници и войници.
На 13 ноември 1944 г.
Главната ръководна служба на SS нарежда да се мобилизират
вербуваните дотогава българи. На учебния полигон в Дьолерсхайм
е трябвало да се формира български Гренадирски полк, който да послужи за основа
на една българска Вафен-СС-дивизия.
През втората половина на
ноември частта разполага с около 500 войници, 56 подофицери и 25 офицери –
численост, която отговаряла само на батальон.
Моралът на новото
подразделение не бил особено висок. Полагащите се дажби се оказали мизерни, а
доброволците били принудени да садят в съседното поле картофи, за да си добавят
към храната.
През пролетта на 1945 г. бил
фактически под командването на полк. Иван Рогозаров –
министър на труда в емигрантското правителство. Рогозаров
обаче никога не е бил действащ военен. Малко преди края на войната българските
доброволци от Вафен-СС
СТАВАТ СВИДЕТЕЛИ И НА
ЕДНА ТРАГЕДИЯ
През април 1945 г. група
от двадесетина души около майор Коста Каранечев
решава да избяга от Дьолерсхайм. Тяхното бягство е
забелязано и започва преследване от смесена българо-немска част под
командването на българския капитан от СС Иванов. Бегълците са настигнати, стига
се до престрелка и трима са убити. Останалите, след като се предават, са
разстреляни на място.
Интересното е, че между
преследвачите и заловените започва оживен спор – за мотивите на бягството. Особено
озлобен е един от офицерите в преследващата група, лейтенант Кръстан М., който
навремето влязъл след дълги размишления във Вафен-СС,
тъй като считал тази крачка за несъвместима с християнските му разбирания. М.
открива сред дезертьорите своя най-добър приятел, също като него лейтенант от
царската армия. Изпуска си нервите и разстрелва своите другари.
Така завършва кратката
история на българското Вафен-СС подразделение. Малко
по-късно спира да функционира и Българското национално правителство, което
междувременно се е изтеглило през февруари 1945 г. от Виена в Алтаусзее.
Доброволците, както и
министрите, имат обаче щастие в нещастието: Никой от тях не е върнат от
американците в България против своята воля.
Със сигурност някъде има
още живи българи – участници в това наше единствено СС-поделение,
които могат да добавят нови страници в неговата история.
ДИМИТЪР МИТЕВ
В.”168 ЧАСА”, 28 април –
4 май 2000 г., стр.21
